Вълчи рев
Ревът на нощна сянка във гората
разкъсва грубо крехката мъгла,
раздиращ вой убива тишината
и тича по безлюдната земя.
Където липсата на светлина се движи,
царува пустота и дебнещ мрак,
загниват всички овехтели, земни грижи,
напява гарван с подлудяващ грак.
Емоциите заповядват, няма разум,
желанието придобива цвят,
на разума заема мястото ум празен,
все още недокоснат в този свят.
Лети със вятъра и следват го листата,
покланят се приветстващите дървеса,
див гръм разсича с огън небесата,
а вихър пее срещу тихата мъгла.
Очи горят със пламък див и ненаситен,
сърце надига еуфорийна вълна,
изгаряща душа във блясък първобитен
отправя вой към бледожълтата луна.
Умът погълнат е принудено събуден,
окови счупени са жертва на нощта,
отлита спомен стар, във сън прокуден,
напомнящ за поглъщащия хаос - деня.
© Людмил Стоянов All rights reserved.
