Въпрос
ВЪПРОС
Хъшове мои, момчета невесели,
някога нямахме хубави мебели.
Сядахме всички край масата стара,
за да делим подир думите хляба,
дните прииждащи, редките празници.
Бяхме на себе си пълновластници.
Ние, дето изглеждахме скарани
с норми, закони и рамки налагани
и несъгласни, съвсем непривични,
искахме винаги да сме различни.
Дето на правдата само се вричахме
и подир светли илюзии тичахме –
все ни одумваха, все ни отричаха,
а пък, със завист, юмрук ни наричаха.
Имахме дълг. И го носехме тримата.
Той беше наш, беше общ. И незримата
корист с омраза петите ни следваше:
чакаше грешките, зорко ни дебнеше…
Хъшове мои, момчета невесели,
де са ни думите, хляба и песните,
писани в нощите, в дните – нелесните?
Тъмно коварство ли в чашите имаше?
Нещо се свиваше, свиваше, свиваше:
станаха всички усмивки измислени,
станаха думите ни полуистини.
Късат се нишките, късат. Жестоко е.
И се разтваря юмрукът. Дълбоко в мен
белези само остават – жигосани!
Хъшове мои, защо са ми?
© Татяна Любенова All rights reserved.
