Върху жиците
По изстрадалите ръбове на мигове -
като хребети на счупена солница,
са полепнали безбройните ми стихове -
недовършени, нестоплени огнища...
И по устните ми - кървави от сричане,
пъплят толкоз неизречени проклятия!
Кой отдавна ме обрече на обичане,
кой ми даде остарялото си щастие?
Кой ми втъкна свойта пепелна изпъкналост,
като странна неумираща нищожност -
прах, бездумия и купища несбъднатост
изградиха ме желязна до безбожност...
И по гладката напрегнатост на мускула,
който спуска се до празните ми длани,
си личи, че е заякнал от изпускане -
на случайности, надежди и... омрази...
А по вдлъбнатата водност на зениците
как личи, че ослепявам от бездънност.
Като гарван съм. Умиращ върху жицитe -
oт течащата отдолу неподсъдност...
© Катя All rights reserved.
