Вървим във парка хванали ръце,
а върху тях стои тя като отпечатък.
Целувката ти зъбите дере
със от мечта за нейната остатък.

                        ***
Аз съм дете, а тя пък е хвърчило
с обувки френски бално тъпче облаци;
въжето от мечтите ми бе скрила
от тебе тя на танца си във обрича.

Аз-красотата, тя й е косите,
които гъделичкат ти умората
и течна ставам, в плитките й с дните ти
да се вплета.-Но тъй не могат хората!

Аз съм поет, а тя-стих краден от листà ми
със щастие от римните ми речници;
душата ми звънеше на камбани
но тя изпя ти на ухо картечници.

Аз съм грехът,а тя е сладостта му
с лъжа от ягоди и ягоди от друга;
те истински пораснаха в дланта ми
но взе със прошка нейната... заслуги...

Аз съм небе, тя е картина на небе
със обич темперна и птици препарирани;
със тяло пазейки я ти дъжда прокле
- той бе сълзите ми. Отчаяни! Презирани!

                       ***
Земята се отвори и ти падна,
подаде ти сърцето ми ръце,
- но хвана се за нея и пропадна -
Да, сянката ми нямаше сърце!

Таня Дачева