Не ми се вдишва вече това твое ухание,

бягам, пилея се и пак в този град се завръщам,

преследвам бленувано прозрачно сияние,

скитам, бълнувам, изгарям, поглъщам

сенките, с пушек цигарен пропити,

с вкус на изгнили фалшиви слънца,

затъмняващи надеждата сгушена

в полуживата мухлясала, бивша душа.

И в черквата срутена, в края на пътя,

(път ли му казах? За де е – не знам!)

свещичка запалих за грешките вчерашни,

защото те мислех за прям.

Взирах се в прашното,

мислех за страшното,

(страшно ли казах? Защо ли – не знам)

родих се в  пламъка и затанцувах,

всички ме гледаха, но не почувствах срам,

как да почувствам, изстинах след тебе,

догарях, мълчах и търпях

и след болките и разрухите вярвах,

даже още се моля... и пак е за теб.

Възкръсна нощта... и свещта даже възкръсна

и отворих очи и видях

две очи, две ръце и те държащи

свещичка с пламък трептящ,

и познах пак това страшно ухание

на болка, любов, мухъл и мъст,

и се взрях в усмивка, родена едва,

и се чудех какво ли се случи,

помолих се за тебе, запалих свещичка една,

а ти от прахта на сърцето взе, че възкръсна

и роди се отново в тази ранена, кървяща душа...

и възкръсна безмълвна нощта,

и угасна свещта

и си тръгнах от черквата без пламък, без обич... сама,

но молитвата да съзра любовта

не се удави във восъка на свещта...