Взех си живота и себе си върнах.
Днес извърших една щуротия -
непривична за мен, неразумна.
Всички ония "защо?" и "дали?"
набързо събрах и... изхвърлих.
Зад гърба си. (Май само не плюх
като летците през лявото рамо).
Поовехтялата младост обух
и се втурнах навън полудяла.
Но преди да изляза от вкъщи,
по каква ли поредност (не помня)
от килера измъкнах, от тъмното
позабравени чувства и спомени.
Поразрових полиците. Прашно!
Тук от години дори не надничах...
Толкова много забрава... Чак страшно!
(И да забравя за тях се заричах...)
...Ето тази усмивка, например,
(май от първото влюбване беше),
тъй от дълго в килера зарязана,
а в очите преди ми стоеше...
Поизбърсах я, блесна отново
като вълшебна жълтица
и в очите ми светна наново
позабравена хитра искрица.
О! Нестинарските стъпки на баба!
Бяха мои, но тя завеща ми ги...
Ето защо се страхувам от огън!
А умеех да стъпвам в жарава...
И магията женска! Стои си...
в ъгъла свряна, забравена...
Пак от нея проблясват звездици
та макар и от мене предадена.
И крилата намерих... в сумрака.
Не в килера, на тавана оставени.
Колко ли време отчаяно чакат
от ветровете да бъда подмамена?
А самодивската риза до тях -
потъмняла от прах, ей тъй овесена...
Боже! Колко надежди със страх
чакаха тук, за да бъдат обесени...!
Без съд и присъда! Без думи дори!
Колко време лежи пропиляно!
Стрито на прах, посивило мечти,
но така и до край невървяно...
Ужасих се от всички ония "защо",
"а нима", и "дали ще си струва",
оплячкосали толкоз години от мен
и с живота ми дълго пирували...
Поизтупах прахта от крилата и ризата.
Магията грабнах. (Необидена тръгна.)
Нестинарските стъпки отново обух.
Взех си живота и... себе си върнах.© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
