Вземи ме
Завръщат се думи изречени
и очи като лунен обков,
сякаш и в мрак разсъблечени,
жадувам ги както изворът зов.
Спомени хладно плуват към мен,
обгръщат ме и тихо ридая.
Светът ли е в гола реалност скроен
или аз съм различна, не зная.
Сънувани нощи ме будят
и дълго с мене небето боли.
Как от себе си да ме прокудят
когато утрото в мене вали.
Тъжна като овехтяло весло
и сбрала смеха на листата,
и като отворено чуждо писмо,
все съм си чакаща капка в душата.
Ето, вземи ме, море зажадняло -
от очите ми последния вик,
само не казвай, че съм небе, закъсняло
да разпери криле в птичия лик.
Само болката не погубвай сега,
нито очите - тези топли гнезда,
ръцете ми - две реки от тъга -
търсят, за да намерят... нима не разбра?!
© Искам All rights reserved.
