Взидана душа
Майсторът храма градеше;
Бяло девойче - му слънце,
сянка душата му беше,
ден подир ден я зазижда.
Тя на момчето е либе,
дето му камъка дяла.
Идва вода да му носи,
яка снага да му пие
с черни очи черешови,
Майсторът жаден да ходи,
залъкът да му присяда.
-Давай момче, че наесен
трябва камбана да бие,
сватба хоро да извие.
Майсторът вика му бесен:
- Пръстите ще си поломиш
с празна кесия ще одиш.
Момъкът ужким внимава,
ама момата поглежда,
ей тъй, набързо, под вежда-
камъкът пак на две става.
-Хората чупят каруци!
Ако не си братов сина,
чепката ще ти откина -
майсторът стиска юмруци-
-Тази мома зарежи я
друга си имаш от наш'те.
Зимата - блага ракия -
вече годиха те ваш'те.
……………………….
Тъй ден след ден си минуват:
Майсторът все нещо вика,
младите нищо не чуват,
искат се – лика-прилика.
…………………………..
Късно е - казва кръчмарят-
Що ти го няма момчето?
Гладно ще оди – затварям.
Вече се свърши мезето.
Майсторът пие, въздиша,
болно сърцето го стяга -
борч ли е да го отпишеш,
звяр ли е да му избягаш?
Знае, момчето го няма,
щото е пак на седянка,
има изгора голяма -
убава бяла Стоянка.
„Ех, старост, старост-нерадост,
де ми е буйната младост?”
Легна жена му с огница.
Легна и вече не стана.
Беше му като светица,
хубава, росно засмяна…
Майсторът пие, сълзица
капва в мезето солено.
„Съща е, като сестрица
само че младо, зелено.
Няма вдовец да го вземе.
Няма! Момчето залюби”.
Майсторът пие и дреме,
силици в нощите губи.
……………………….
Дигнаха черквата вече
Ето- зографът я пише
Майстора болест го свлече,
падна, не може да диша.
Черквата я осветиха,
Майстора после опяха.
Легна в алеята тиха,
гледа черковната стряха…
Там му душата остана,
взидана в яки темели -
всеки ден чака Стояна,
гълъб на стрехите бели.
© Димитър Димитров All rights reserved.
