Започна пак
непреодолимият ми страх
да не стана своя враг,
да се отдам на своя крах.
И кръв пролях,
и прима бях,
в едно живях
със тях във тях.
Раних, болях
и искам пак
живот във грях.
Прости, живях
и не пестях,
почти прозрях,
но не видях
лицето ти от звезден прах
да ми покаже бряг
за душата ми - няма за смях.
© Полина димова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
