В папурите на блатото, край селска бара,

домашни гъски с врява налетяха –

нахълтаха без свян и будоара,

на патиците диви, попиляха.

Размътиха водата непристойно.

Запощиха се в пух и перушина.

Гърди “развяха” – твърде недостойно

и дупета омазани със тиня.

А беше утро нежно и свенливо.

В прохлада си отдъхваше егрека –

от дупките си суеци сънливо,

надзъртаха страхливо и полека.

В черниците, край своята хралупа,

от нощното си бдение сломена,

дочула врявата, протестно измяука,

кафява кукумявка – възмутена.

А слънцето с усмивчица надникна,

през шумките на стройните каваци

и с ласката си нежна, еротична,

разпали май, у гъските мераци...

- Па, па!

Да ви разкажа –

изкипри се една гъсочка грива –

опашката си с глина щом намажа,

се виждам на гъсоците красива.

- Ха, ха!

Не думай мила драга –

изпъчи и се друга окомуш –

каква си гъска!

Щом надушиш “шпага” –

в секундата готова си,

за “муш”!

- Гек, гек!

Бе ти си много дърта –

изхилиха се другите накуп –

то, твоя, вече само клати “пърта”...

Брой му четир’десет –

не се повдига труп!

- Вряк, вряк!

Какви сте вий, вулгарни –

надкряка ги една младочка сива –

гъсоците ни, всички са нахални,

на мене лично, лебед ми отива!

- Ти чакай лебед –

друга и отвърна –

накрая, ще улучиш стар юрдек!

Чувал със царевица давам –

да те зърна,

когато те натисне с крив,

геврек!

- Пуу! Чумо!

Гръм да те тресе –

отново всички вряснаха в едно –

от кой гъсок не люпиш ти, яйце?

Да млъкваш, че оставаш без перо!

- О, тъй ли!

Кой пък ще ме бие?

И тук, настана пълна бъркотия –

хвърчат пера и човки, пух се вие,

сред водни пръски с люта гюролтия.

В туй време, клатейки се важно,

напет паток край блатото премина.

На свадата погледна влажно, влажно –

реши да се не меси и отмина.

Пък слънцето тополите прескочи,

но, вече се разсърди и напече,

че свадата досадна се проточи,

отеквайки на шир и надалече.

Ала утихна блатото на заник,

когато сенки дълги засноваха,

когато улулица с присмехулник

в дует, да свърши всичко, призоваха.