За майка ми
1990 г.
Мамо, ти плачеш! Скръбта е голяма.
Без думи, без сълзи... Защо плачеш, мамо?
Защо е голяма тъгата ти, мамо?
Ти пак се усмихваш. С такава усмивка
прощаваш ти само. Усмихвай се, мамо!
Сама си останала, но пак за нас мислиш.
Албуми прелистваш... Не си сама, мамо.
Дори да ни няма мислено, вечер
в къщи се връщаме и тебе прегръщаме.
В живота поели, вървейки се борим
и чест отстояваме, мислиме, спорим...
А колко ли трудно ще бъде, когато
отидеш си, мамо, заспиш под земята...
И няма да има къде да се скрием.
Сълзите ни кой със любов ще изтрие?
Защо плачеш, мамо? Децата големи,
дори да отричат, щом тежко им стане,
при тебе пак тичат. Усмихвай се, мамо.
За нас се усмихвай. Прощавай ни, мамо.
Сърцето ти често било е раздрано
и все пак обичащо, любещо, мамо.
По-нежна от пролет, от земя по-корава,
непресъхваща, свикнала обич да дава...
Защо плачеш, мамо? Ти, толкова силна
и толкова здрава. На нас ли се сърдиш?
Не? Усмихни се тогава...!
© Цвети Пеева All rights reserved.
