Краката ме болят, приятелю,

тъй трудно през живота аз вървях.

Излющиха се, станаха на камък,

но път с червен килим не довървях...

Не доживях семейство зад гърба си,

само душата сродна с мене все върви

и шепите огромни все подлага,

щом раната започне да кърви.

Тез шепи бяха млади, чисти, меки...

Поробих ги в семейния хомот.

Сега са груби, понабръчкани, с пътеки -

следи от пълен с тежък труд живот.

Вървим със теб, все двамата и заедно

в посока неуказана, ненаследена.

През бурени, блата прегазихме

и още търсим удовлетворение.

Картина след картина сме рисували

от всеки опит и от всяка грешка.

В учебната си стая сме будували,

за да израснем в трудности с насмешка.

Не ме кори, приятелю, съпруже,

понякога съм тъжна и си плача.

Обичай ме тъй, както досега, мой друже,

най-ценното е в детското креватче!