За обичта възкръснала - прераждаща и чиста...
За обичта възкръснала - прераждаща и чиста...
Отиваш си… И не очаквах друго…
Веднъж ли с мене тъй си се прощавал?
Сълзи аз нямам – правя ти услуга:
държа се, както ти си се надявал.
За сбогом, сякаш в пликче със лепило
поела дъх - аз нежно те прегръщам,
поглеждам те усмихнато и мило
и пожелавам скорошно завръщане.
Но щом упойката премине – влязла
в привичното си сиво съществуване,
аз, тайно свила мъката си в пазва,
сто пъти ще умирам на сбогуване.
Ще се прегръщам с котката невярна,
пък тя за котараци ще бленува,
ще чакам – и ще бъда благодарна,
ако в нощта случайно те сънувам.
А в утрините, срещнати с тревога
за парното, за хляба и за тока,
ще се теша, че дишам, значи мога,
ще вярвам в някаква добра посока.
И малко в поза на вода пречиста
като онази нашенска Гергана,
ще знам - едно прозорче вместо триста
избрала съм – зад него да остана
вместо в сараи с ниви и ливади -
там, в къщичката дядова за стряха,
с градинката отпред, де стари, млади -
пет поколения подред живяха…
Прегърнала прадядовата стомна,
раздиплила месалите на баба,
знам, няма да съм никога бездомна,
ни гладна, нито жадна - нито слаба.
И моята торбичка със лепило
ще бъде родният ми въздух вдишван,
той смисъл нов ще ми даде и сила
да вярвам, да обичам и да пиша.
И все пак нещо ми е малко криво –
от твоя избор да си жив изяден,
но смислено, богато и красиво –
пред участта да бъдеш вечно гладен.
Без отговор въпросът ми остана:
Защо са ни дванадесет капии?
Една едничка на оназ Гергана
ù стигала – от злото да се скрие.
И май че всичко е в това „не стига” -
тоз фаустовски плам за още, още -
човек докрай на пръсти се надига
в стремежа си да става все по-мощен.
Но нека бъде тъй – да сме различни,
изплетени от праведност и грешки,
понесли свойта обич спорадична
през времето и болката човешка.
Отиваш си… Животът ми на пръсти
с теб тръгва си, а болката остава.
Не плача… обич нова в мен възкръсва.
Цвят рони крушата и прецъфтява...
© Венета All rights reserved.
Поздрави! Весели празници!
