За последно искам...
Тъй кратко беше хубавото лято!
Внезапно после
всичко пожълтя.
В коктейлната чаша на тъгата,
се смеси слънце
с капки
от дъжда.
Велико лято! Винаги валеше.
Живяхме
под чадъра на нощта.
Свален набързо,
пръстенът лежеше
във ъгъла най-скрит на паметта…
Сезонът свърши.
Слънцето се пръсна.
Съсипа се земята. Побеля.
Вървях и виках. Винаги те търсих.
От утрото,
почти до старостта.
Така ми се танцуваше!
Последно.
Прегръщаше ми се!
Още веднъж.
Със теб.
Живееше ми се!
Не кротичко.
Безследно.
Напиваше ми се!
До смърт.
В някой
вертеп…
Маргарита Мартинова
© Margarita Martinova All rights reserved.
