За седем добри небеса
Колко пъти да пробвам раздрани небета да кърпя?
Изтъпи се до сламмчица всяка железна игла.
Всяка кръпка от думи надолу душата ми дърпа,
все перцата си сбирам по драките. Бих ли могла,
да живея безгрижно? Уж казват, че Божи сме птички.
Уморени очите ми все да се взират сълзят.
Орисия за силните - кръста да носят самички.
А пък кръстът понякога тежък е, колкото свят.
И добре, че поне в шепа думи успявам да светя,
та сизифовски още на рамо крепя си небе.
Благодарна съм, Боже, че в мене живее поетът,
че жената ни крехка, ни нежна от люлка не бе.
Дето видят очите ни, там ме поетът отвежда
чак до ярки дъги, Млечен път, дето други не са
и видяли, и с думите жилава сее надежда,
жива вяра и обич... За седем добри небеса.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
