Твойта свобода дали ми е посилна,
плът от кал, съдрана жива от полето,
причерняло, притаило дъх небето,
буря лятна, бременна със летен град,
вулкан тресе се в неизбила смрад и гной.
Със треперещи ръце, изкривило се лице,
с нож посягам, режа нервно без сърце,
вериги, приковали ме към моя беден свят,
не са вериги, а въжета живи, вразумени,
в тях пулсира само самота, жалка и без цвят.
Захвърлям ножа затъпял и много овехтял,
останал съм без нищо вече под ръка, ...