Виещият вълк на съвестта ми
в късната си есен – ближе рани и мълчи...
Мудните овце на ежедневните илюзии
отдавна вече не приличат
на благородни,приказни сърни...
И както бурята - на себе си гневи се
тишината -
изплашена до кокал – молитвено мълви:
- Прости му, Боже, човеческото в единака!
Но набезите му от глад любовен
кой ли ще прости?
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up