Забравѝ ме!

Защо е мързелът за щастие?

Защо го търсим, като чудо?

Нима подобна безучастност

очакваме да не е лудост?...

И как ли да не сме цинични,

над всеки малоумен вид,

за който плачем драматично 

поради душевен дефицит... 

Та аз не вярвам на причини, 

които водят до контузии. 

Че аз и ти сме съвместими 

не е принадена илюзия. 

И още се надявам тайно, 

да вдигнеш крехкото си тяло. 

Защото вижда ѝ се ясно края - 

любов, несбъдната с начало. 

Защо е мързелът така порочен? 

Нима обичането е по навик? 

С какъв билет? Еднопосочен, 

помни добре! Да ме забравиш!...

Стихопат. 

Danny Diester