Заключен храм
Потънал в сенките на свойта орисия,
чертая с огнен дъх бездомния си път.
Вървя в мъглата на летална немотия,
главата удрям си във всеки неин ръб.
Животът ми - арена на бездомни псета,
които късат ме безбожно ден по ден.
Очи бунтуващи - продрани са пердета,
във тях оглеждаш се, попаднал в своя плен.
Мечтата губи се във вятърното сиво,
отнесена без порив за живот - без стон.
Хвърляш копие - пада, когато
остават сили за един смирен поклон.
Развяваш бяло знаме за парченца мир
и се молиш кръговратът да е с теб на ход.
Грехът сполита те като среднощен пир
и подвластен на вината - ставаш роб.
Накрая изходите стапят се във минус,
висящи на врата ти като черен талисман.
И пак надяваш се - проекция във синус,
без смислъл е, момче - заключен храм...
© Валери Янев All rights reserved.
