Заключени врати
Слънчице ясно изгряло,
изгряло, но облак потули го,
стоеше син пред майка си
и я пита, говори ù...!
Мале ле, мила майчице,
какво ти толкова направихме,
та ни гониш от бащини двери,
та ни тъй люто проклинаш...
Защо снаха си с омраза попари?
Та вехне моето златно слънчице,
ранено от тежките думи,
тежките думи, от тебе изречени...
Кажи ми каква е тази омраза,
която разяжда сърцето ти...
та ни, майко, наказваш –
наказваш, още проклинаш!
Тогава тъмниятоблак заплака,
заплака ми със сълзи ледени –
та да се слънце покаже,
за да стопли сърцето ù...
Показа се ясно слънце,
показа се, светлина в сърце
да изпрати... Но майка
все така люто проклина
и снаха си с омраза попари!
Сега как прошка да искам!
Като и мене заедно с нея изгони!
Кажи ми и ти как ще живееш!
Аз избирам да бъда щастлив
с моята първа и вечна любов...
Преглъщам болката и смело
продължавам напред,
прегръщам обидата –
а омразата ти, макар и трудно,
трансформирам в любов...
Защото любовта ми завинаги
разчупи оковите на страха
и тайно се надявам, че любовта
ще отключи всички заключени врати!
© Катя All rights reserved.
