Заключвам се да подредя  дома си,

 наситена на думи и понятия,

 измислени от самозваните величия,

под  шатъра окърпен на историята.

Светът е хванат в страхове

от сшити с гнил конец закони.

В кошмарите, понасяни с бездушие,

лишен от свобода и воля,

 той неподозиращо въздига  злото.

 Затънал сред плачевно задоволство,

 не е за вярване, но мъката избира,

пред страховете от самия страх...

Ако успее Слънцето да стигне,

би угасил и него безпощадно,

 за леснина да увери дори и Бог,

 че е обречен и съдбовно неспасяем.

Излизам безучастно от играта,

залутана пред  рафтовете с ценности...

 А там във прах любов немее,

 забравена и вече непотребна.

До сетен дъх грижливо ще я браня,

макар че е отритната и унизена,

Ще я почистя и ще ù се радвам дълго,

 когато съм от зимата  сразена.

... До нея пепелей приятелство.

Многогодишно, предано и ценно,

но то изтлява от предателства...

В далечен ъгъл го изпращам.

Останаха роднинските ми  връзки.

Без повика в кръвта, но със враждa.

Любов и грижи няма, а делба...

С един замах и тях премахвам.

А рафтовете празни опустяват...

Домът от сивота немее...

Но пазя многоликата надежда.

Подреждам и разбирам, че живея.