З К Ъ С Н Я Л А
Розата разтвори мигли оросени
и потърси с поглед простори зелени.
Тъжно се усмихна – бяха пожълтели
сухите тревички, листните дантели.
Вятър – сухо ехо, стигна от далече.
Спомен – тънка риза, розата облече.
Сънно се протегна, тежкоотмаляла
и изхлипа:”Боже, как съм закъсняла!”
И разтвори къдри – листи разпилени,
аромат на мама достигна до мене.
Поглед към вратата впери и изстена.
Не потръпна. Беше ледно вкаменена.
© Стойна Димова All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
