З К Ъ С Н Я Л А
Розата разтвори мигли оросени
и потърси с поглед простори зелени.
Тъжно се усмихна – бяха пожълтели
сухите тревички, листните дантели.
Вятър – сухо ехо, стигна от далече.
Спомен – тънка риза, розата облече.
Сънно се протегна, тежкоотмаляла
и изхлипа:”Боже, как съм закъсняла!”
И разтвори къдри – листи разпилени,
аромат на мама достигна до мене.
Поглед към вратата впери и изстена.
Не потръпна. Беше ледно вкаменена.
© Стойна Димова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
