anonimapokrifoff (Аноним)
73 95
Sep 5, 2009, 2:01 PM

Залез 

  Poetry » Other
467 0 4

Внезапно трънлив е незримият път към сърцето:

той няма отсечка, в която по-малко боли.

И клюмва камбанка надеждата, хилаво цвете.

Пронизват ме спомени – мои отровни стрели.

Теб, мамо, затискат те тъжните паднали листи.

Покоят мирише на есенен дим и на тлен.

Пак свещ ще запаля: душата си тук да пречистя.

Самотно и страшно е, въздухът – с плач заразен...

Денят ми, от бурите ръфана стара пирога,

отдавна заседна в безмълвно и жадно ждрело.

Пъстърва е залезът – плува в реката на Бога,

и дебне го мракът, а аз съм със земно весло.

 

Превърнах живота си в евтин прашасал фетиш.

Тъмнее ми, мамо. Ще можеш ли да ми простиш?

© Аноним All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??