Залез
Внезапно трънлив е незримият път към сърцето:
той няма отсечка, в която по-малко боли.
И клюмва камбанка надеждата, хилаво цвете.
Пронизват ме спомени – мои отровни стрели.
Теб, мамо, затискат те тъжните паднали листи.
Покоят мирише на есенен дим и на тлен.
Пак свещ ще запаля: душата си тук да пречистя.
Самотно и страшно е, въздухът – с плач заразен...
Денят ми, от бурите ръфана стара пирога,
отдавна заседна в безмълвно и жадно ждрело.
Пъстърва е залезът – плува в реката на Бога,
и дебне го мракът, а аз съм със земно весло.
Превърнах живота си в евтин прашасал фетиш.
Тъмнее ми, мамо. Ще можеш ли да ми простиш?
© Аноним All rights reserved.
