Замълчи за секунда, махни тези думи -
от толкова мъка, едва ги преглъщам.
С теб нека прегърнем сега тишината,
която в безмълвие всичко превръща.
Нощта ме раздира със черните нокти,
постилам си ложе от синьо мастило,
в което със стихове бели заспивам,
а сутрин усещам го в мене попило.
Замълчи за секунда, тревоги вещаеш.
Невидимо жегваш, не е ли коварно
да любиш илюзия... все да гадаеш?
Това ли е щастие? Как да повярвам? ...