Защо когато се променяме,
оставаме едни и същи
и много предпазливо гените
към корена си се завръщат?
Защо когато не прощаваме,
оставаме сами в безкрая
и неразбрани се смаляваме,
побрали всичко в миг нетраен.
Навярно Бог, когато правил
от кал Мъжа, от кост Жената,
съвсем неволно е забравил
да сътвори така душата,
че да е бяла, чиста птица,
а песента ù да се чува.
Във пламналата ù зеница
Човекобог да съществува.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
