Защо?
Незнайно как, кога, защо,
Но нещо в мене си е отишло.
Бях винаги с очи блестящи,
От топлина и обич искрящи.
Обичах и се радвах на света,
На слънцето, водата и зелената гора.
На птичките във небесата,
И на всичко на земята..
От предателства, алчност и егоизъм,
Развих ново качество – непукизъм.
Лесно се живее сред хората така,
Но във мен остана капчица тъга.
За това, че бях различна и добра душа.
А празните ви думи, я оваляха в калта.
Сега иска ми се пак да вярвам в чудеса,
Но някак невъзможно е това...
© Адриана Иванова All rights reserved.
