Защо не ми кажеш...

Беше като гръм. Като земетресение.
Едно от рода си. Взрив. Затъмнение.
Познах те почти веднага. Беше като мен.
От себе си все бягащ. Роден за нощ, не ден.
Беше знамение за двама еретици.
Привидение. Знак за безкрили птици.
Беше сън. И исках само никой  да не ме събуди.
Да сме до лудост само двама. Да няма, да няма други.
Беше мъгла с дъга в едно. Беше като знаме на върха.
Беше силно. Беше любов. Беше огън и светлина.
И защо не ме спря, когато си тръгвах?
Защо не ми каза тогава,
че без теб себе си ще изгубя,
че без мен слънцето не изгрява?
Защо не ме накара да остана,
защо не бе твърд, а сломен?
Защо, вместо да плачеш, че ме няма,
не ми кажеш днес „Върни се при мен.“?

20.04.2014г.
гр. Сопот