Природата душа ли няма,
че черним нейната премяна,
гледаме ни'й да разрушим,
всичко до коет' се доближим.
Нищо няма да остане,
след човека пустош ще настане.
Защо не можем да се променим,
какво ни кара да рушим?!
Ние тайничко си знаем,
че дори не се и колебаем,
но ще дойде ден, в който
ни'й ще осъзнаем,
че вече късно е дори и да ругаем.
© Alexandra Rukova All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
