Защо в Ангар талантът се изгуби
В гората има пътче за поети.
Край него дъб.
Хралупа в него свети.
От нея катеричка се подава,
и на поетите късметчета раздава.
Премина Райсън
и почука със бастуна.
Изскочи катеричка като струна.
Веднага го позна, че е поет,
и му подаде пликче със късмет.
Отвори плика Райсън и зачете:
“Ще пишеш за снега, за дъждовете,
за слънцето, луната, ветровете ...
И този свят, и онзи ще опишеш,
но нямаш право за любов да пишеш!”
“Наистина, какъв богат късмет!
Но струва ми се, нещо не е в ред –
не може за любов да се не пише!
Престане ли да пише за любов,
поетът за ковчега е готов! …”
И Райсън продължи.
И като се огледа,
един човек край пътчето съгледа.
На нисък гладък пън Ангар седеше,
късметче във ръцете си държеше
и в погледа му мъка се четеше.
- Ангаре, ти защо така въздишаш?
- Късметът ми е за любов да пиша.
А аз съм вече стар – макар и с ум,
но нямам като тебе твърд бастун!
Ако тепърва за любов запея –
дори кокошките ще ми се смеят!
- Ангаре, нека се обединим –
късметите си да си разменим …!
- Вземи късмета – даром ти го давам!
Аз с друго хоби ще се занимавам!
Затуй сега е Райсън баш поета –
защото в него има два късмета!
А у Ангар талантът се изгуби
и няма никога да се пробуди.
© Ангел Чортов All rights reserved.
Много ми хареса! Благодаря!
