Макар и заобиколена от хиляди звезди, пръснати из небосвода,
луната, сякаш празна и глуха, чувстваше нощта.
Бе по-самотна от скитник,
не знаеше какво е щастие — само тъга.
Но някъде там далече имаше нещо.
Нещо, което я озаряваше със своята светлина.
Можеше да почувства някаква топлина,
можеше да засияе, съвсем леко.
Тогава и тя разбра, че
Слънцето я караше да се чувства така.
Макар и да бе единствената звезда, липсваща в нощното небе,
то я караше да блесне и да не се чувства вече сама. ...