Земя
ЗЕМЯ
Заболя в нея древното чувство.
Падна мрак. В тишината прегракна
от надвикване нямо със пустото.
Измори я безкрайното чакане.
От въртене дойде ù до гуша.
Бе решила да спре за отмора.
По вода бе прекрасна, по суша.
Само дето грозяха я... хората.
Търпелива бе. Все се надяваше
да пораснат разумни и светли.
Тя, душата, плътта си раздаваше
като майка и родна планета.
И дали, непослушно човечество,
ще успееш минутка за прошка
да откупиш? Виж, твойто невежество
за Рогатия днеска е брошка.
Той се кичи със нея, гиздосва се.
И се хвали на тристата дяволи.
А Земята ридае, пустосва се.
В стон проклина мечтите си ялови.
© Алина Стоянова All rights reserved.
