Вървя по избелената улица

и само сянката ме следва.

Покрай мене мина глутница

стари измършавели псета.

Паркът пуст сега изглежда

като лабиринт, засипан в бяло.

Тополите глави си свеждат,

щом премина отначало.

И ето, в този мрачен ден

на скърцането под краката

ти отвърна, стоиш зад мен,

с усмивка кацнал в пустотата.

Дали повярвах, че си ти,

или отново си мечтая?

Извърнах поглед встрани,

в белотата на безкрая.