Зимно
Виж, вятърът рисувал е картини
отвън по заскрежените стъкла
и питам се, кога оттука минах,
била ли съм или не съм била.
Навярно някога, когато детство
на баба в набрашнените ръце
дори по-силно от снежинка светна,
а аз край нея, мъничко перце,
въртях се чуруликаща, безгрижна
в прекрасния и топъл зимен свят,
преди животът ми да го подстриже,
преди да вкара в спомен необят.
Над мен се сипят истински снежинки,
а аз представям си, че са брашно
за хляба бял, за всичко вече синьо,
изпъкнало на фон като петно,
с което само в нощите да храня
безсънието си или мечти,
а може би онази моя странност,
която в думите ми да лети.
Сега е друго, толкова различно –
снегът е сняг и бързо се топи.
Тъгата ми така ме заобича,
а детството ми в нея бяло спи.
© Ани Монева All rights reserved.
