Златното момиче

(една приказка за пораснали)

Очите ти с очудени зеници-

огромни, зеленикави луни-

уплашено ме гледат като птици

отлитащи... За бога, остани!...

Не си отивай!... Тъжно е...О, мила-

във тая нощ разкошна и добра

бъди до мен останала без сила

след края на любовната игра!...

Във тъмното мъгли изплитат мрежи

и там се блъска хваната звезда,

а топлина задъхана бележи

заспалите във нежен сън гнезда.

... Очите ти със молещи зеници,

зелени като пролетни луни,

уплашено отлитат като птици...

Не си отивай!... Просто остани...

... И то ще бъде приказно вълшебство,

когато за ръка те поведа,

и в царството забравено на детството

те потопя във златната вода...

Денят ще се събуди с нова лудост:

„Как Слънцето в ръцете си държиш!”

Светът ще занемее: Боже, чудо!-

с невиждана позлата ще блестиш.

... Един добър човек ще те обикне,

пулсираща до него ако спреш,

като Галактика, решила да откликне

на всяка безтегловност със копнеж...

Но, пръскаща ухание на нежност,

във тази нощ те моля:остани...

...за да потъна в светлата безбрежност

на твойте зеленикави луни...

... Ела!... И като мъж ще те прегърна,

и дълго ще те милвам мълчешком...

А мога ли: и искам да те върна,

и във нощта сами да свием дом!...

Коста Качев