Звездата
Един човек, тъй дълго поживя,
сред горести и немощи безспирни,
че бе издигнал цяла планина,
та бездната всред нея да го крие.
Далеч отгоре, синьото небе,
му беше бледа точка във тъмата
и в спомен стар, запазен от дете,
бе кръстил я за себе си "Звездата".
Изгряваше Звездата всеки ден,
и всяка нощ угасваше напълно.
И беше, за човека угнетен,
съкровище в живота му, най-милно.
Но дойде ден, Звездата не изгря.
И дойде друг, с отсъствие повтори.
И трети дойде ден, отново с мрак.
И сълзи от очите му зарони.
И тъй замоли, с вопъл на уста,
а вопъла - ехтеше като песен,
подаван от стена, и до стена,
достигайки до отвора небесен.
А вън цареше сивкав полумрак,
покрил светът, със облаци безцветни,
щом правдният губеше звезда,
то цял свят бе загубил и небето.
А вопълът, изпят, със лъх повя,
от бездната в върха на планината,
отмести облаче и ярък лъч огря,
един лъч, а светило за земята.
© Борислав Ангелов All rights reserved.
