*****
1 min reading
Стоях... Не, по-скоро седях на първото стъпало на изгнилата веранда.
Беше една от ония вечери, когато човек може да надникне дълбоко в Космоса. Духаше слаб, топъл вятър. Но аз го усещах като безброй нагорещени карфици. Отдавна беше минало полунощ, но на мен не ми се спеше. Все още усещах вкуса на старото шампанско.
От небето падна звезда, тъй, както презряла круша от своето дърво. Пред мен застана старата ми баба, която разказваше легенди за звездите. Тогава сякаш стрела ме прободе в сърцето. Затворих очи. Стори ми се, че падам в яма, чието дъно се виждаше, но не можех да достигна. Аз продължавах да падам, а дъното оставаше все по-далече и по-далече. Почувствах топлия допир на нежна ръка.
Тялото ми сякаш се скова в лед.
А беше юли.
Отново започнах да падам към черното дъно. Мек като кадифе глас ме викаше някъде от долу. Но аз не му отговарях. Медена целувка притискаше устните ми. Но аз не й отвръщах.
Стори ми се, че тялото ми се разпада на милион ледени кристалчета. И още миг ще съм долу.
Протегнах ръка и... картината се смени.
Безброй красиви цветя лежаха в краката ми. Но аз не виждах тяхната красота, нито можех да усетя тяхното ухание. Чувствах се като в пустиня, изпълнена с призраци от моето минало. Тук бяха моите родители, старият учител. Даже и малкото бяло конче от сънищата ми. Тук беше и червенокосото момче, от което получих първата си целувка и...
- О, не, не си отивайте! - Но кой ли можеше да ме чуе? Всички си отиваха един по един...
Почувствах отново леда. Чух познатия глас, идващ вече по-отблизо, видях подадената ми ръка. Протегнах се да я хвана. И още миг...
Отворих очи. Беше тъмно. Усетих мириса на изгнили дъски и на недоизпушена цигара. Огледах се. Старият шкаф ми напомняше изминалите години - толкова малко и същевременно толкова много. Не зная как, но бях в порутената къщурка. Лежах върху пожълтелите чаршафи, а до леглото стоеше младо чернооко момче и нежно ми се усмихваше.
- Какво сънува? Беше се сгушила в мен така сякаш те е страх да не си отида.
- Просто сънувах.
Навън слънцето започваше своя път.
Беше една от ония вечери, когато човек може да надникне дълбоко в Космоса. Духаше слаб, топъл вятър. Но аз го усещах като безброй нагорещени карфици. Отдавна беше минало полунощ, но на мен не ми се спеше. Все още усещах вкуса на старото шампанско.
От небето падна звезда, тъй, както презряла круша от своето дърво. Пред мен застана старата ми баба, която разказваше легенди за звездите. Тогава сякаш стрела ме прободе в сърцето. Затворих очи. Стори ми се, че падам в яма, чието дъно се виждаше, но не можех да достигна. Аз продължавах да падам, а дъното оставаше все по-далече и по-далече. Почувствах топлия допир на нежна ръка.
Тялото ми сякаш се скова в лед.
А беше юли.
Отново започнах да падам към черното дъно. Мек като кадифе глас ме викаше някъде от долу. Но аз не му отговарях. Медена целувка притискаше устните ми. Но аз не й отвръщах.
Стори ми се, че тялото ми се разпада на милион ледени кристалчета. И още миг ще съм долу.
Протегнах ръка и... картината се смени.
Безброй красиви цветя лежаха в краката ми. Но аз не виждах тяхната красота, нито можех да усетя тяхното ухание. Чувствах се като в пустиня, изпълнена с призраци от моето минало. Тук бяха моите родители, старият учител. Даже и малкото бяло конче от сънищата ми. Тук беше и червенокосото момче, от което получих първата си целувка и...
- О, не, не си отивайте! - Но кой ли можеше да ме чуе? Всички си отиваха един по един...
Почувствах отново леда. Чух познатия глас, идващ вече по-отблизо, видях подадената ми ръка. Протегнах се да я хвана. И още миг...
Отворих очи. Беше тъмно. Усетих мириса на изгнили дъски и на недоизпушена цигара. Огледах се. Старият шкаф ми напомняше изминалите години - толкова малко и същевременно толкова много. Не зная как, но бях в порутената къщурка. Лежах върху пожълтелите чаршафи, а до леглото стоеше младо чернооко момче и нежно ми се усмихваше.
- Какво сънува? Беше се сгушила в мен така сякаш те е страх да не си отида.
- Просто сънувах.
Навън слънцето започваше своя път.
© Росица Петрова All rights reserved.
