7.01.2007 г., 14:24

*****

1.4K 0 2
1 мин за четене
   Стоях... Не, по-скоро седях на първото стъпало на изгнилата веранда.
   Беше една от ония вечери, когато човек може да надникне дълбоко в Космоса. Духаше слаб, топъл вятър. Но аз го усещах като безброй нагорещени карфици. Отдавна беше минало полунощ, но на мен не ми се спеше. Все още усещах вкуса на старото шампанско.
   От небето падна звезда, тъй, както презряла круша от своето дърво. Пред мен застана старата ми баба, която разказваше легенди за звездите. Тогава сякаш стрела ме прободе в сърцето. Затворих очи. Стори ми се, че падам в яма, чието дъно се виждаше, но не можех да достигна. Аз продължавах да падам, а дъното оставаше все по-далече и по-далече. Почувствах топлия допир на нежна ръка.
   Тялото ми сякаш се скова в лед.
   А беше юли.
   Отново започнах да падам към черното дъно. Мек като кадифе глас ме викаше някъде от долу. Но аз не му отговарях. Медена целувка притискаше устните ми. Но аз не й отвръщах.
   Стори ми се, че тялото ми се разпада на милион ледени кристалчета. И още миг ще съм долу.
   Протегнах ръка и... картината се смени.
   Безброй красиви цветя лежаха в краката ми. Но аз не виждах тяхната красота, нито можех да усетя тяхното ухание. Чувствах се като в пустиня, изпълнена с призраци от моето минало. Тук бяха моите родители, старият учител. Даже и малкото бяло конче от сънищата ми. Тук беше и червенокосото момче, от което получих първата си целувка и...
   - О, не, не си отивайте! - Но кой ли можеше да ме чуе? Всички си отиваха един по един...
   Почувствах отново леда. Чух познатия глас, идващ вече по-отблизо, видях подадената ми ръка. Протегнах се да я хвана. И още миг...
   Отворих очи. Беше тъмно. Усетих мириса на изгнили дъски и на недоизпушена цигара. Огледах се. Старият шкаф ми напомняше изминалите години - толкова малко и същевременно толкова много. Не зная как, но бях в порутената къщурка. Лежах върху пожълтелите чаршафи, а до леглото стоеше младо чернооко момче и нежно ми се усмихваше.
   - Какво сънува? Беше се сгушила в мен така сякаш те е страх да не си отида.
   - Просто сънувах.
   Навън слънцето започваше своя път.  

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Росица Петрова Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • С много настроение и лиричност.Голямата сполука и изненада е краят.
    Wali/Виолета Томова/
  • Роси, остави ме без дъх !!!

Избор на редактора

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...