Стоях... Не, по-скоро седях на първото стъпало на изгнилата веранда.
Беше една от ония вечери, когато човек може да надникне дълбоко в Космоса. Духаше слаб, топъл вятър. Но аз го усещах като безброй нагорещени карфици. Отдавна беше минало полунощ, но на мен не ми се спеше. Все още усещах вкуса на старото шампанско.
От небето падна звезда, тъй, както презряла круша от своето дърво. Пред мен застана старата ми баба, която разказваше легенди за звездите. Тогава сякаш стрела ме прободе в сърцето. Затворих очи. Стори ми се, че падам в яма, чието дъно се виждаше, но не можех да достигна. Аз продължавах да падам, а дъното оставаше все по-далече и по-далече. Почувствах топлия допир на нежна ръка.
Тялото ми сякаш се скова в лед.
А беше юли.
Отново започнах да падам към черното дъно. Мек като кадифе глас ме викаше някъде от долу. Но аз не му отговарях. Медена целувка притискаше устните ми. Но аз не й отвръщах.
Стори ми се, че тялото ми се разпада на милион ледени кристалчета. И още миг ще съм до ...