* * *
1 min reading
- Не искам да плачеш.
- И аз не искам. - каза тя плачейки и си тръгна. Сърцето и отмерваше последните секунди до потеглянето на влака, който щеше да я раздели от него. Той чакаше. Чакаше, чакаше кошмарния си живот без нея. Та тя беше толкова истинска, неговото широко сърце не успя да я опази, в тази широта тя се блъсна в десетки, и то повечето жени... Ето влакът започна да трака, да смила сърцата им, мечтите им, любовта им.
- Ще плача! Ще плача! - викаше тя от отворения прозорец. Той сви устни, "Недей!" - успя да прошепне само...
- Недей. - видя за последно погледа и', преди да се отдалечи прекалено. Всичко свърши... А колко беше свикнал с нея! Обичаше я, не беше влюбен, но я обичаше. Това я нараняваше още повече. Докато тя беше още в шока на нещата, той страдаше сухо, трезво, хладнокръвно.Нито сълзи имаше за да го облекчат, нито световъртежи като нейните в последните два дни. Сега тя се връщаше при семейството си, в друг, далечен град. Тя си отиваше, изтичаше като вода от решето, от неговия разхвърлен живот.
- Ще се махна и аз - си казваше сега. Без нея беше безмислено всичко, оставено от нея. Той седна на една пейка. Студът го лекуваше, студът поне не му напомняше за топлината и'...
-Защо и' го причиних? Беше толкова невинна... - вече очите му плаваха в сълзи... той и изневери, тя научи това, той с онази паника, вълнение и се развика, тя щеше да си върви, той го реши. Но сега съжеляваше. Тя нямаше да му прости.
-Ще се махна оттук- си каза той. Бършеше си сълзите...
Вкъщи се прибра късно вечерта. Цяла нощ си събираше багажа. Не заспа. Сутринта се преоблече, взе двата големи куфара, ключа и тръгна към вратата. Изведнъж се спря. Звънна телефонът. На домашния му звънеше само тя! Исмивка озари лицето му, ръцете му се разтрепериха. Вдигна. Беше грешка... Слушалката падна от ръката му. Бутна с крак големия куфар. Извади от рамка нейна снимка, пъхна я в джоба на сакото си. После се размисли. "Не искам някой ден да я изхвърля или скъсам, аз те нося в сърцето си". Остави снимката и излезе без нищо.
Не заключи дори вратата - това не беше причина да се върне. Все още пътува някъде, и никъде не може да намери спокойствие и мир, и понякога си повтаря "Не искам да плачеш!"
- И аз не искам. - каза тя плачейки и си тръгна. Сърцето и отмерваше последните секунди до потеглянето на влака, който щеше да я раздели от него. Той чакаше. Чакаше, чакаше кошмарния си живот без нея. Та тя беше толкова истинска, неговото широко сърце не успя да я опази, в тази широта тя се блъсна в десетки, и то повечето жени... Ето влакът започна да трака, да смила сърцата им, мечтите им, любовта им.
- Ще плача! Ще плача! - викаше тя от отворения прозорец. Той сви устни, "Недей!" - успя да прошепне само...
- Недей. - видя за последно погледа и', преди да се отдалечи прекалено. Всичко свърши... А колко беше свикнал с нея! Обичаше я, не беше влюбен, но я обичаше. Това я нараняваше още повече. Докато тя беше още в шока на нещата, той страдаше сухо, трезво, хладнокръвно.Нито сълзи имаше за да го облекчат, нито световъртежи като нейните в последните два дни. Сега тя се връщаше при семейството си, в друг, далечен град. Тя си отиваше, изтичаше като вода от решето, от неговия разхвърлен живот.
- Ще се махна и аз - си казваше сега. Без нея беше безмислено всичко, оставено от нея. Той седна на една пейка. Студът го лекуваше, студът поне не му напомняше за топлината и'...
-Защо и' го причиних? Беше толкова невинна... - вече очите му плаваха в сълзи... той и изневери, тя научи това, той с онази паника, вълнение и се развика, тя щеше да си върви, той го реши. Но сега съжеляваше. Тя нямаше да му прости.
-Ще се махна оттук- си каза той. Бършеше си сълзите...
Вкъщи се прибра късно вечерта. Цяла нощ си събираше багажа. Не заспа. Сутринта се преоблече, взе двата големи куфара, ключа и тръгна към вратата. Изведнъж се спря. Звънна телефонът. На домашния му звънеше само тя! Исмивка озари лицето му, ръцете му се разтрепериха. Вдигна. Беше грешка... Слушалката падна от ръката му. Бутна с крак големия куфар. Извади от рамка нейна снимка, пъхна я в джоба на сакото си. После се размисли. "Не искам някой ден да я изхвърля или скъсам, аз те нося в сърцето си". Остави снимката и излезе без нищо.
Не заключи дори вратата - това не беше причина да се върне. Все още пътува някъде, и никъде не може да намери спокойствие и мир, и понякога си повтаря "Не искам да плачеш!"
© Сиби All rights reserved.
