06 - Хората - такива, каквито ги оставих
2 min reading
Не съм излизал от тази лудница... не зная от кога. Но хората такива, каквито аз ги оставих, преди да вляза, бяха едни животни...
Да, отново ме биха със шоковата палка. Биха ме, защото казвах истината на хората, които ми бяха братя по съдба, въпреки, че нямам нищо общо с тях. След всяка „шокова терапия върху отрепките” (така обича да казва началника на санитарите) по нещо в мен умира и се ражда. Точно така. Умира по нещо лошо и на негово място се появява нещо хубаво, нещо прекрасно. Нещо, което прави личният ми свят малко по-светъл и красив. Преди да вляза тук, красотата имаше други измерения. Измеренията познавах само аз. Откакто съм тук, красотата доби само една форма, без измерения. Само един вид. Кървавите ми братя в другите психо-диспансери биха ме подкрепили. Всеки, веднъж влязал тук, преди да отиде на едно по-хубаво място, припознава себе си.
Седем красиви неща познавах и познавам. Седем красиви неща, като полета на орел високо в небето. Седемте красиви неща бяха:
Небето
Планината
Водата
Животните
Живота
Музиката
Тя
Чудите се защо Ви ги казвам в такъв ред. Не, този ред не е произволен. Той е строго определен и има особенно значение за мен. Това значение ме спасява, да не открадна колана на санитарите и да не се обеся вътре – между четирите меки стени.
Небето, толкова прекрасно и невероятно, намиращо над планината, където бистрата вода го отразяваше, а от тази бистра вода стотици животни пиеха вода и живееха живота, който само горските птички с невероятната си музика успяваха да пресъздадат. ТЯ също обичаше планината.
Докато бях навън – сред Вас, без никой да подозира бях хвърлил години... много години за да изуча Вас – хората. Е, точно заради този мой грешен ход сега си плащам – вече не мога да я видя. Остават ми малко месеци преди да сложа край на живота си. Живот, който не се категоризира ни най-малко като хубав. Живот, изпълнен в агония заради Вас – хората. Ох, как мечтая всичко да се върне назад във времето. Целият свят. Аз, ти читателю и всички. Да не оставам с разбитите си мечти и илюзията, в която живея. Идеалната заблуда, в която всички Вие живеете, е несравнима. Вие сте блажени...
А животните, такива, каквито ги оставих, преди да вляза тук... те бяха по-човечни от Вас - хората.
Да, отново ме биха със шоковата палка. Биха ме, защото казвах истината на хората, които ми бяха братя по съдба, въпреки, че нямам нищо общо с тях. След всяка „шокова терапия върху отрепките” (така обича да казва началника на санитарите) по нещо в мен умира и се ражда. Точно така. Умира по нещо лошо и на негово място се появява нещо хубаво, нещо прекрасно. Нещо, което прави личният ми свят малко по-светъл и красив. Преди да вляза тук, красотата имаше други измерения. Измеренията познавах само аз. Откакто съм тук, красотата доби само една форма, без измерения. Само един вид. Кървавите ми братя в другите психо-диспансери биха ме подкрепили. Всеки, веднъж влязал тук, преди да отиде на едно по-хубаво място, припознава себе си.
Седем красиви неща познавах и познавам. Седем красиви неща, като полета на орел високо в небето. Седемте красиви неща бяха:
Небето
Планината
Водата
Животните
Живота
Музиката
Тя
Чудите се защо Ви ги казвам в такъв ред. Не, този ред не е произволен. Той е строго определен и има особенно значение за мен. Това значение ме спасява, да не открадна колана на санитарите и да не се обеся вътре – между четирите меки стени.
Небето, толкова прекрасно и невероятно, намиращо над планината, където бистрата вода го отразяваше, а от тази бистра вода стотици животни пиеха вода и живееха живота, който само горските птички с невероятната си музика успяваха да пресъздадат. ТЯ също обичаше планината.
Докато бях навън – сред Вас, без никой да подозира бях хвърлил години... много години за да изуча Вас – хората. Е, точно заради този мой грешен ход сега си плащам – вече не мога да я видя. Остават ми малко месеци преди да сложа край на живота си. Живот, който не се категоризира ни най-малко като хубав. Живот, изпълнен в агония заради Вас – хората. Ох, как мечтая всичко да се върне назад във времето. Целият свят. Аз, ти читателю и всички. Да не оставам с разбитите си мечти и илюзията, в която живея. Идеалната заблуда, в която всички Вие живеете, е несравнима. Вие сте блажени...
А животните, такива, каквито ги оставих, преди да вляза тук... те бяха по-човечни от Вас - хората.
© Андрей Тарковски All rights reserved.
