(Massive Attack - Protection)

Загубили сме свойството си да се лъжем един друг преди лягане. Обикновено не роптая срещу Общите Очевидности. Там е Проблемът - Очевидни за Всички, но не и за мен…
Когато затварям едното си око, го виждам по-близо, когато - другото - по-далече. Ако затворя и двете, го виждам най-ясно. В Ума си виждам Смисъла.

…

Цялата ми стая бе опасана с Кабели, Килими от Кабели. Но то бе отдавна, когато все още можех да прелитам над тях…

…

Някога се страхувах, че…
После свикнах, натъпках Страховете си в една Торба и вече не ги изваждам на показ. Където и да отида, прементал Торбата на рамо, мога да казвам: “Страх ме е само да не се скъса Торбата.”

…

Сто сресвания преди лягане.
За гладък косъм.
Кръвообръщение.
Сто думи преди лягане.
Така заспивам с Музиката на Тишината.
Носи Усещане за Мекота, миризма на филийки с течен шоколад.

…

Отвън и отвътре.
Както и да разглеждам Облаците, оставам все така Лесно Разпадащ се. Те са твърде, твърде високо, за да ги докосна.
Къде се стопиха онези дни?
Дните, в които можех да летя…

…

Оттук, та чак до ириса на окото ми? Знаем ли колко е разстоянието между нас? Но разбира се, това, както и Всичко Останало, е Въпрос на Време.

…

Имам Усещане за Недоизказаност. Думите ми стържат по зъбите, искат да изпълзят… Но все не излизат. Започвам да мисля, че Думите ми са социопати, срам ги е да излизат на светло.

…

Всеки трябва да бъде прочетен. Така се улесняваме. Важно е за Книгопазара. А иначе защо изобщо Пиша за Себе Си? На Улицата бих срещнал и по-интересни животни.

…

Започвам да изграждам Невидима Стена. Зазиждам се в нея. Така никой няма да ме вижда. Надявам се да не е за дълго - едва ли ще преживея Липсата на Зима покрай себе си безропотно.

…

Имам месингови мисли и щипка спомени. Идеалната рецепта за Носталгия.

…

Вече не си Вярвам. Сигурно, защото Другите започнаха да го правят.

…

Какво е Прямост?
Дисекция на Истината.
Без упойка.

…

Любовта не е сляпа. Не. Ако беше, щеше да е като Артемида - Справедлива. Любовта много добре вижда Недостатъците, провирва се между тях, без да им обръща особено внимание. Като някоя риба, която подминава камъчетата на дъното на реката.

…

Разцветките на Съня.
Когато отвроя Очи Сънуваното и Реалното са се заплели в моряшки възел. Не мога да ги развържа… Това е Болката - Чувство на Безпомощност.

…

Застанал пред Никого.
Говори без Думи на Устни.
Когато се върна, ще е станал на прах.

…

Затворен Кръг от Дадености.
Когато се науча да обичам, ще изпадна в Заблуда. Постепенно ще забравя откъде съм почнал. Пък и няма да има Значение. Ще се страхувам – как ме преценява, как ме гледа, дали не съм досаден…? Страховете ми са Дадености, от които не мога да се отърся.

…

Живея Отатък Реката на Очакванията. Там Времето е досадна подробност. Слънчево се вплитам в мислите си. Границата Сън и Не-Сън почти не се усеща. Имам едно Мини-Лято в пазвата си. Топли ме цяла Зима, мисълта за него… Това Мини-Лято е моят Покой, моето Съвършенсто…

…

Лъжат, колкото си искат. Аз пък ги замерям с Истини. От това боли повече.

…

Самообградил съм се с Представи и Обещания. Ще настъпи ден, в който ще трябва да разчистя цялата тази бъркотия и няма да знам откъде да почна. От Себе Си или от Себе Си.

…

Трудно е. Трудно е да живееш със Себе Си, всяка сутрин да се събуждаш и да се понасяш. Аз не се понасям изобщо… Не разбирам как може да се постигне това… Душевният мир.

…

Някой стърже по стената. Не обичам така. Без финес. Трябва нещата да се правят с внимание и щипка любов. Затова е по-добре…
Някой гали стената.

…

Около врата си имам невидима примка. Ще я махна, когато се науча да си Вярвам. Значи Никога. Това е Примката, с която си напомням, че съм ТУК и СЕГА, независимо дали искам или не. Това е Примката на моите Навици. Трудно се развързва. Почти Невъзможно, защото няма Невъзможни Неща. Всичко е Въпрос на Време…