Чувам го от стаята си. Звукът на климатика над козирката на входа е ръждясал, тенекиен, кух. И пресеклив като избеляла осева линия. Губи се замалко и после се появява с нова сила. Придружава го равномерен, бучащ шум – като от запален двигател, но колата никъде не тръгва, защото не е дошла отникъде – стои си там, под липата на полянката зад блока вече цяла вечност и се разпада от старост, но никой не си прави труда да я прибере. Собственикът явно не иска да я изхвърли, а никой друг не може.

    Но се наложи. Защото блокчето е в центъра на Нейдеград, а там сега е „синя зона“. И колата развалина наскоро незабелязано изчезна.

  Иначе нищо друго не се е променило. Бабичките, които изхвърлят боклук в контейнера в черни найлонови торбички, с вдигнати остри брадички над прегърбените, съсухрени тела в топли грейки, не се интересуват от колата и не забелязват отсъствието ú. А тя беше също като тях – от едно отминало време. Но не им се иска нещо да им напомня, че отреденото им от Бог присъствие на тази земя може би вече изтича. Може би.

  Въпреки титаничния им ежедневен и съвестен труд, цялата полянка си остава осеяна с боклуци – общото не е наше, защо да го пазим? Чистачката Антигона /родена преди 62 години от майка и баща – почитатели на гръцките трагедии/ мете само около блоковете, защото за това ú плащат. И си говори сама. Спира всеки минувач и се оплаква от мръсотията. Понякога бистри политика, но рядко. Това не е от компетенцията ú. Политиката е от компетенцията на друг самоговорещ  – Султан. Той е млад, напоителен и гръмогласен, все се възмущава и ръкомаха, а всички наоколо се смеят. Кой знае защо. И който знае. Турски.

  Голямата асфалтова дупка зад блока и тя си стои. От нея пият след дъжд гълъби, бездомни кучета и котки, гарги и врани. Гларусите и чайките – не. Те са от друго ниво. Надпокривното, следпасарелково. Тук само прелитат над блокчето и кряскат възмутено. Сигурно и на тях не им харесва опърпаната „луксозна“ синя зона с локва по средата. Какво им пука? Нали си пият от реката! А покрай Бърза сега има спретната бетонна стена – като корсет. Предпазни диги, канализационни колектори, двата моста – пътният и ж.п-то, укрепени и вече част от трансевропейски коридор номер не знам кой си! И тая рекица, бързоструйна хубавица, вече не излиза от бреговете и не топи мало и голямо. Кротна се и чака само Слънчо да грейне, че да блесне и тя – чистичка и омостена, опитомена, проходима – и лете, и зиме. С обитатели ВИП – гларуси, чайки, патици, и даже /леле!/ лебеди тук-там!

  А от нашата сиромашка „синя“ локва сивата дебелобуза четинеста котка пие вода. Коремът ú – натежал и отпуснат. Любимка е на съседското момиченце и то я храни до припадък. Нищо чудно, че все е жадна. Антигона, сигурна съм, ú завижда. Все като мине оттам с метлата и кофата, поглежда с едно око към пластмасовата кутия до вратата, претъпкана с кренвирши, наденици и даже – кюфтета. Дай ги тука кюфтетата, ма!

  За разлика от котарака Шакир, сивата котка няма екзотично гюбекчийско име, ами се величае скромно – Маца. Защото петгодишната Анастасия /Насето/, не ходи на детска градина, ами седи на пластмасово столче пред павилиончето на баба си в златистото си якенце, с оранжевата диадемка на русата косица, с оранжевите корделки на двете къси плитки, с оранжевите обущета със златисти токи и златни отблясъци хвърля малката ú златиста чантичка, в която има огледалце, гребенче, дъвки и пакетче носни кърпички. И вика с часове Насето котката: „Мац! Маац!“, а тя е горделива и достолепна, не се наканва лесно. Най-после се измъкне изпод паркираната съборетина от древни времена, протегне се лениво и почти неохотно се отправя към кутията: „Е, щом настоявате толкова…“

 А баба Вяра седи в павилиончето със същото такова златисто яке като внучката, с изрусена в пепеляво, вдигната на кок коса, захваната с пухкаво оранжево ластиче, обута с тесни ластични дънки и оранжеви маратонки, мъничка и крехка, и само ако обърне към вас покритото си със ситни бръчки лице, с ярко начервена, малко голяма, повехнала уста, може да разберете, че не стои там по-голямата Насева сестра, ами е самата ú баба. А бабината чанта е голяма-голяма, и пак златиста и покрита с пайети и стъклени висулки.

  Гледах аз една такава в магазина втора употреба и подобно якенце видях, ама ме хвана срам да се наконтя. Не съм тийнейджърка, викам си, ще ми се смеят. А тая баба срама няма! От парфюма ú всички улични котки бягат и само Маца я търпи. Сигурно павилиончето е в нейната котешка територия, барабар с бабата и внучката, че не дава други котки да се мяркат тъдява, а тя се е угоила като преситена, тежка ханъма.

  Минавам аз покрай павилиончето с Насето, Маца и бабата, кимвам им, минавам после през подлеза и тъкмо да изляза  горе и да тръгна към пазара – Ромул Ганчев насреща ми.

  Ромул е мой колега от Библиотекарския, искаше да става журналист, ама стана оператор на металорежеща машина в един нейдеградски завод. Има брат близнак, който пък искаше да става депутат, а стана строителен работник в Германия. И както можете да се досетите, брат му се казва Рем, че как иначе! Техните пък имали афинитет към римската митология и ето ти ги двамцата – русоляви, синеоки „римляни“ –„строители на съвременна Европа“.

  Тръгвам аз по тъча, но от Ромул измъкване няма. Като булдог е – надуши ли следа, хваща и не пуска! Имаме ги бол такива в Нейдеград! Ама каква следа съм аз, бе? Библиотекарка тривиална – с двама сина студенти, с безработна дъщеря и с мъж пред пенсия. Следа – трънки!

  Но Ромул е тарикат. Очите му бягат, лицето му – дълго, конско, челюстта – яка, зъбите – едри и бели. И все те гледа, сякаш иска нещо. То и речта му една – винаги включва думичката „дай“, по повод и без повод: „дай да видим сега“, „дай да ти кажа“, „дай да се разберем“, „дай, дай“ – да му се не знай! Аз го отбягвам, защото освен, че все иска да му „даваш“, ми вика „Личе“. Ей, готин, аз се казвам Лалка, за приятелите: Лалче или Лале, отде го измъкна туй селско Личе?

  И все налита да се здрависва. А ръката му – голяма, месеста, но вечно студена и потна, тръпки де те побият. Русите му мустаци – рошави и провиснали, очичките – присвити и хитри. Ето и сега:

  – Личе! – вика и ми препречил изхода на подлеза с двуметровото си 130 килограмово туловище. И протегнал ръчище, сякаш пак ми вика: „Дай!“.

  – Как си, Личе? – запъхтян.

  – Добре съм – измърморвам аз и крачвам встрани да го заобиколя.

  – Личе, имаш ли време? Дай да седнем някъде да пием по едно кафе!

  „Сега пък от времето ми иска!“, мисля си аз ужасена и давам несъзнателно на заден.

  – Извинявай, Ромуле, обаче забравих нещо вкъщи, трябва да се върна! – казвам панически, защото знам, че напред няма да ме пусне булдогът му с булдог и търтвам обратно през подлеза.

  – Личе, чакай, дай ми новия си номер! Ще ти се обадя! Искам да те питам нещо – тича той след мене, а стените на подлеза още малко и ще се срутят.

  „А, не на мен тия!“, викам си аз. Последния път му дадох една книга от библиотеката, без да е регистриран, и цяла година след това чаках да я върне. Бил я загубил! И не искаше да я плаща! Добре че накрая я намери, ама на мен косата ми побеля! Че беше дебела и скъпа, откъде да намеря пари да я платя аз, че и в петорен размер. Не, не на мен тия!

  – Казвам се Лалка! – хвърлям му аз един унищожителен поглед през рамо. Стига съм си траяла от учтивост!

  Излизам тичешком от подлеза, мушвам се в нашия вход, изчаквам го да отмине и скорострелно се мушвам пак в оная бетонна тръба. Стигам пазара безпрепятствено и си отдъхвам.

  Прибързала съм!

  Там е оная продавачка с двете стотинки. Поисках си рестото веднъж и тя ме скастри:

  – Не те ли е срам?

  Срам не срам, децата трябва да ядат плодове и зеленчуци с витамини и минерали, за да си вземат изпитите в Нейдеградския технологичен. А аз откъде да ги взема тия две, когато ми потрябват?

  Гледам, на входа на магазина – куче. Кльощаво, трепери, тихо скимти, а кожата му – майко мила! – на парцали, на парцали! Болно, и то смъртоносно. И ме гледа с орбитите на хлътналите си очи, сякаш череп се обърна към мен и ми се озъби скръбно и зловещо.

  Викам си, да направя едно добро дело! Купих салам от магазина, надробих го на парченца и го пускам пред кучето. А то ме гледа тъжно, подуши салама и не ще. Бре! Засегнах се аз – добро дело върша, а то не го приема. Тръгнах си натъжена, ама после ми присветна, че сигурно е толкова зле, горкото, че не може да преглъща, и още по-жал ми стана.

  Заобиколих аз подлеза отдалече. Това тъмно, обоклучено място ми навява мрачни спомени. Имаше една там Рена, дето все ме причакваше да тръгна на училище, спираше ме и ми искаше пари. Уж щеше да ги върне, а не ги връщаше. Никога. И аз, хлапе глупаво, давах ú джобните си, а после в междучасията си стоях в класната стая, не излизах с другите деца на двора. Тя беше по-голяма с две години от мен, силна и здрава циганка, оправна и устата. Всъщност се казваше Райна, но настояваше всички да я наричат Рена. И тъй, измъкваше ми тя по 50 стотинки, че и по левче даже, всеки ден. А веднъж съвсем изнагля и дойде вкъщи.

   – Имаш ли пари? – минава направо на въпроса тя.

   – Нямам! – казвам ú истината аз.

   – А баща ти вкъщи ли е? – пита тя.

   – Да! – казвам наперено.

   – Извикай го!

  Отивам аз да викна татко, като си мисля: „Сега той ще ти каже на тебе, крадло такава!“

  Оставям ги да се разправят, защото малко ме е страх от нея.

  След няколко минути татко се връща.

  – Какво стана? – питам.

  – Нищо, поиска ми пет лева и ú дадох.

  – Защо, бе татко? Мислех, че ще ú се скараш!

  – Защо да ú се карам? Изгубила си парите и няма за закуска. Ти нали за това ме извика?

  – Ама тя всеки ден ги губи! И аз искам да закусвам! А тя ме кара да ú давам моите. И никога не ги връща!

  – Не си ми казвала за това! – казва загрижен татко. – Трябваше да ми кажеш!

  От тоя ден разбрах, че възрастните не са всемогъщи и че не могат да четат мисли. И че ако имаш проблем, трябва да го споделяш, а не да чакаш да се разреши от само себе си.

  Рена не дойде повече вкъщи. Изчезна и от подлеза. Явно е разбрала, че след като вече и родителите ми знаят за „спонсорството“, номерът занапред няма да минава. Затова е поискала космическата за онова време сума от 5 лева от баща ми, която щеше да ми стигне за закуски най-малко за 5 дни. Последна аванта, значи.

  Видях я още веднъж, след години. Бях вече студентка. Трябваше да внеса някакви пари в банката и на касата беше тя. Усмихна ми се. Както ми се стори, все още победоносно и все така подигравателно. Ето я глупачката с още по-глупавия баща! Не се учудих. Помислих си, че си е намерила мястото, при парите. Но грешах.

  След време чух, че се омъжила за богат грък от Кавала. Имала къща с басейн, карала луксозна кола и всяко лято ходела на почивка из най-скъпите гръцки курорти. Мъжът ú бил с двайсет години по-възрастен от нея, вдовец, но я гледал като писано яйце.

  А аз си спомних за другата Рена – Ренета от нашия клас. Също ромка, но изключително будна и интелигентна. Завърши икономика, започна работа в една нейдеградска фирма, но имаше някаква нещастна любов с шефа си – женен мъж с две деца, стана скандал, той избра жена си и децата, тя замина за Гърция и започна работа като камериерка в един хотел. Видях я веднъж в Едополи – слаба, преждевременно състарена, живееше в сутерена на хотела и въпреки че имаше ценз и качества, не успя да стане нещо повече от камериерка, продължаваше да чисти луксозните хотелски стаи, като тези, в които Рена Петолевката живееше.

  „Несправедлив е животът!“, помислих си тогава аз и имах чувството, че тия двете са си разменили местата – толкова ми се искаше тази Рена да бъде щастлива, а не другата. Но знае ли човек кой колко е щастлив и кой какво наистина заслужава?

  Върнах се аз натъжена от пазара, а на другия ден – ща не ща, пак през подлеза и пак към пазара.

  Тъкмо да пресека улицата и едно куче се шмугна пред мен и тича. Черен пекинез, с дълга козина и светнали радостни очи. Имаше каишка, значи домашен. Огледах се за стопанина и го видях – мъж на средна възраст, с рано посребрели слепоочия, облечен с черно кожено яке, тъмен панталон и велурени обувки. Кучето подскачаше около него, тичаше напред, връщаше се и се виждаше, че е в прекрасно настроение. Козината му беше лъскава и поддържана, явно беше, че е добре хранено и се радва на обичта и грижата на стопаните си.

 Спомних си аз за болното куче от предишния ден и ми стана чоглаво. Човекът и кучето отминаха, аз тръгнах към щандовете и видях разпилени по земята стотинки – около десетина жълти и бели монети. Огледах се за разсеяния минувач, който ги е изпуснал, но никой не се появи.

  Срам, не срам, наведох се и ги събрах. И срещнах тържествуващия поглед на жената с двете стотинки. Тя бръкна в джоба си, извади от една найлонова кесийка филия хляб, натроши я и хвърли трохите уж към двата гълъба недалеч, а всъщност в краката ми.

  Този ден дъщеря ми и синовете ми ядоха картофени тиганици, направени от картофи, с около 50 стотинки по-скъпи, отколкото вземам обикновено.

  Не съм сигурна дали си заслужаваше унижението, което преживях, и тържеството на продавачката от пазара. Е те това тържество завинаги ще ми остане непонятно! На какво се радваш, бе жена? На чуждата сиромашия? Ами виж се ти, застанала там ден и нощ зад изгнилия си щанд, до вмирисаните си плодове на космически цени! Какво правиш ти? Ами същото. Събираш от невърнато ресто – по две, по три стотинки, че и по повече. Каквото ти клиентът отпусне. Айде сега оная очилатата мухлясала скръндза многознайка от библиотеката да я накараме да ни влезе в обувките – и ние не пеем, като прибираме стотинките на хората, сърцето ни плачеее! Тъй, я!  

  За миг ми се прииска да съм куче, но не онова, болното, пред вратата на магазина, а другото – веселият и безгрижен пекинез, който тичаше край стопанина си.

  И се замислих – колко струва свободата? Все пак ние не сме кучета, а разумни същества, които носят отговорност за изборите, които правят.

  Но вече не осъждах Рена. Нито едната от двете.

  Когато седнах да описвам събитията от последните дни, забелязах, че Нейдеград ненадейно се е върнал пак на българо-гръцката граница. Сигурно е заради голямото земетресение в Турция наскоро, друго по-важно природно бедствие не се е случвало напоследък, ама то е далече, така че не знам. Мислех си, че обиколките на нашето градче из България имат някаква система и се движим по часовниковата стрелка или в спирала, описвайки стесняващи се постепенно концентрични кръгове, и очаквах сега някоя крайдунавска история, но явно съм се излъгала. Няма система в нейдеградските пътешествия или аз поне не виждам такава.

  Къде ли ще ни отвее нейдеградският вятър следващия път?