Все по-силно напичащото сутрешно слънце галеше с лъчите си побелялата му коса, а той прикриваше с ръка телефона си, за да не му блести в екрана. Пръстите му се движеха ловко и сменяха картинка след картинка и видео след видео. Спеше малко часове, а времето му в будно състояние минаваше с малката машинка в ръка. Околният свят отдавна бе изчезнал за него. Връзката и с най-любимите му хора се осъществяваше онлайн, защото от заетост с учение и работа, нямаха време да го навестяват повече от два-три пъти в годината. А той убиваше самотата си в една виртуална, паралелна реалност.
Не разбра кога тротоарът свърши и се озова на пътя. Не чу клаксона, не усети болка от удара. Не чу и изпиюкването на модерния си телефон, известяващо за получено съобщение. “Дядо, моля те, не гледай в телефона, а пътя, когато отиваш до магазина! Пази се и помни, че те обичам!“ Пишеше в последния смс от Даниел.
22.03.2024