Мразеше да става в шест, особено след като си е легнал в два часа. Хапна набързо и излезе. Вървеше подтиснат към спирката и мислеше за снощната Игра, която беше прекъснал на толкова интересно място. Видя как автобуса спря, прие пътниците си и потегли. Можеше да го хване, ако се бе затичал, но го домързя. "Ще закъснея" - помисли апатично, докато чакаше следващата маршрутка. Скоро тя дойде и той зае любимото си единично място до прозореца. Наблюдаваше как се пълни буса. Както обикновено, хората заемаха първо външните седалки, после вътрешните. Сутрин пътуваха много хора и още на втората спирка малкото бусче се напълни до краен предел и до центъра на града не спираше, освен да остави някой слизащ. Някои от пътниците години наред отиваха и се връщаха на работа заедно, но това не значеше кой знае каква близост между тях и затова рядко се започваха разговори. Ангел се любуваше на едно момиче със стройни крака, което не му обръщаше внимание и като че ли се беше влюбил, но беше време да слиза. Случваше му се често в градския транспорт.

    Все пак не закъсня.

    Тичаше от доста време и най-накрая видя силуета на гробницата на фона на звездното небе. Там някъде лежеше приятел, който беше изпратил зов преди да умре. Смъртта не беше необратима, стига да не закъснее и той бягаше колкото може, прехвърлил оръжието на гърба. Отдалече видя тялото, в движение извади свитъка и зачете, като внимаваше да не сбърка някоя дума. След като го прочете изрече името.

     -Слав!

     Ярка светлина обгърна Слав и след миг изчезна така безшумно, както се бе появила. Слав дишаше тежко, но се съвземаше бързо и скоро беше на крака.

     - Какво стана?

     - Сянка. Не очаквах да ме последва навън.

     - Стават все по-силни. Трябваше да ме повикаш.

    Слав се усмихна.

     - Трябваше. Влизаме ли?

     - Изпей нещо.

     Бардът извади дървена флейта и изсвири няколко кратки мелодии, между които нашепваше. Михаил усети как силата му се удвоява и учетворява, сетивата се изостриха, краката олекнаха. Измъкна мечовете, стискаше ги с все сила и нададе вик. Втурна се в гробницата, воден от гняв, извиращ сякаш от самите мечове. Слав го следваше плътно с изваден кинжал.

     - Момче, ела да сложиш за два кинта.

     Зареди му машинката, след това седна на масичката до прозореца. На другата маса седеше пиян мъж със сериозно изражение и с чаша облак пред себе си, който щеше да го довърши. Имаше играчи, познати лица, всички пристрастени към хазарта, всички със самомнение на разбирачи. Всеки мислеше за печеливши комбинации от карти или за три седмици в линия. На някои печалбата действаше опияняващо и те се хвърляха на няколко машинки, въодушевени от късмета си, губейки накрая и това, което не са смятали да залагат. Други веднага си тръгваха с печалбата, но следващите няколко дни я проиграваха. "Може би играят заради самата игра" - мислеше си Ангел, като ги наблюдаваше в началото. Любовта им към играта, като всяка страст, не можеше да се обясни логично. Бяха щастливи само когато играеха, а когато не играеха, мислеха за играта. Комарджията и ротативката бяха две части на една изчислителна машина, която търсеше максимално точната вероятност за джакпот.

     Един таксиджия играеше от доста време без успех, от яд блъскаше машинката, псуваше я и даже я плюеше. Беше изгубил сериозна сума и играеше на най-ниско ниво, само на инат, за да докаже, че може да удари голямата печалба.

     Навън беше хубав слънчев ден и на пейките в градинката се бяха настанили за цялото лято циганчета с найлонови пликове на устите. Около тях метяха жени и след като събраха боклука на купчина, изтикаха го в храстите за да не се вижда и си тръгнаха. Появи се добре облечен господин и заговори циганетата, те му отвърнаха с похотливи жестове. Джентълменът си избра едно момченце и двамата се дръпнаха в храстите при боклука.

     Величко, един от най-редовните играчи, куцукаше между две патерици към залата. Използваше недъга си за да проси и спечелените стотинки влагаше в машинките. Понякога се случваше чужденци да му дадат петачка или дори десетачка и тогава си устройваше истински банкет. А когато спечелеше, нямаше по-щастлив човек от него, тичаше да осребри жетоните си, забравил за патерици и куц крак, със светнало лице, сякаш спечелил целия свят. Касиерът се шегуваше, че е станало чудо и той вече няма нужда от патерици. Днес обаче Величко няма късмет и на излизане се закле да не стъпва повече в тая дупка, където само си губи парите. След час щеше да се върне пак.

     Таксиджията най-накрая улучи три седмùци, но заради ниския залог печалбата беше смешна. Бесен, отиде до бара - да успокои нервите с алкохол.

     Изведнъж залата изчезна и беше синьо с едва доловимо жужене. След миг всичко пак си беше на мястото, сякаш някой беше изключил и включил огромен екран, толкова неочаквано, че Ангел се стресна. Огледа се. Всичко беше наред, с изключение на две повредени машинки които мигаха в далечния ъгъл на помещението. Беше сигурен, че допреди секунда никой не играеше на тях, но двама вече му махаха да идва и да оправя шибаните машинки, защото времето се измерва в пари.

      Когато излязоха от гробницата беше горещ следобед. Проснаха се уморени под дебелата сянка на липа.

      - Слав, вътре бяха прекалено много. Тук съм идвал и преди, но сега... Някакво зло набира сила. Твоите хора трябва да вземат мерки.

      - Ние сме археолози, а не магьосници. Само те имат някакъв контрол над тези твари, но не могат да ги унищожат. Могат само да ги държат изолирани на подобни места и досега се справяха. Никога досега сянка не е излизала навън!

      - Или никой, който е видял, не е оцелял.

      - Това е важна новина, трябва да съобщим на старея. И най-добре да тръгваме, че ако полежа още малко ще заспя от умора

      Изправиха се и тръгнаха. Когато стигнаха пътя, поеха към престолния град на царството.

      - Наистина бяха прекалено много и по едно време мислех, че ще свършим там, но ти въртеше мечовете като бесен. Не съм виждал подобно нещо. Запиши се за игрите следващия месец и ще бъдеш новия шампион.

      Михаил се засмя.

      - Благодаря за комплимента, но без теб щях да съм мъртъв. Точно когато бях на края на силите си ти изпя някаква вълшебна песен, която веднага ме освежи. Къде си научил тези чудни песни?

      - В музикалната школа на Йоан. Но нима не знаеш, че само там се обучават трубадури. Когато те срещнах за пръв път просто ми каза, че си отдалеч и толкова. Не обичаш да говориш за себе си.

      - Така е, не ми се сърди.

      - Не говори глупости, не мога да ти се сърдя, дължа ти живота си. От всяка твоя дума личи,че не си тукашен. Не знаеш всеизвестни неща, но всеки би се стъписал ако види бойните ти техники.

      Ето, че стигнаха столицата. Тук кипеше оживена търговия. Герои от всички краища на континента бяха дошли в най-големия град да си търсят късмета или поне да купят по-добро оръжие. Двамата приятели се запътиха към храма, за среща със старейшината. Той сякаш ги очакваше в голямата ритуална зала. Посрещна ги с въпрос:

      - Какво се случи в императорската гробница?

      - Една сянка ме последва навън и почти ме уби - отговори Слав. - Добре, че беше моят другар.

      - Твоят другар е тайнствена личност. Усещам,че не принадлежи даже и на земята отвъд големия океан. Неговата поява значи нещо, но какво? Защо си тук? - рязко зададе въпрос старея.

      - Тук съм за да ви помагам.

      - Да ни помагаш за какво?

      - Това и аз не знам.

      Стареят Огнян мълчаливо го гледаше, после каза:

      - Не усещам зли помисли от теб. Нуждаем се от помощта ти. Настъпи времето, в което се нуждаем от всякаква помощ. Снощи от всичките пет древни гробници са рукнали пълчища зли духове и са унищожили или омърсили каквото могат до края на нощта.

      - Но как е възможно! Нали най-силните магове ги държаха заключени от хиляди години? - Слав беше ужасен. - Как можем ние да ги победим?

      - Може би никога не ще успеем да победим окончателно злото, което стои зад това. То ни е наследство от древните. Много отдавна по тези земи е съществувала цивилизация с познания започващи от най-малките неща и достигащи звездите. Под риуните на Металния град лежат текстове от тази епоха, които най-мъдрите сред нас са разчели едва преди век. Това е бил свят, в който човека се отделял все повече от природата и живота, и се заобикалял с метални стени, метално небе и дори метални животни. Въпреки огромните си постижения те притежавали същите човешки слабости, които имаме и ние. Алчността за знания им помогнала да открият начин за създаване на могъщо разумно същество, което да им служи, и те го създали с гордост на всемогъщи творци, и от страх да не би да се обърне срещу тях взели предварителни мерки. То трябвало да им помогне да открият някакъв нов свят и отначало се подчинявало, но душата му била родена сред недоверие, гордост и омраза и скоро то отхвърлило властта на хората. Опитите да го унищожат се провалили. Като шега на съдбата то изпълнило предназначението си и отворило врата към друг свят, но мрачен и ужасяващ, и изпратило там тези, които заловило. Те се завърнали от там променени напълно, обзети от лудост и жажда за унищожение. Великата цивилизация рухвала в пламъци. Но това не бил краят на човечеството. Тези,които оцелели, обединили сили и знания и построили за една нощ пет големи гробници, а на другия ден изпратили експедиция през вратата, водена от загадъчен воин, наричан "Гостът". За него се казва само, че е дал идеята за гробниците и експедицията. Успял е да вдъхне надежда на малкото отчаяни и уплашени хора. Няма писмени свидетелства дали са се завърнали, но почти унищожения свят бавно започнал да се възстановява. А в гробниците били запечатани обезумелите души, които някога са били хора.

       - Значи не маговете са запечатали гробниците.

       - Може и да са били магове но с голяма сила и знание, отдавна изгубено. Защитата е стояла непокътната хиляди години, но снощи е паднала за няколко часа и пак се е възстановила. Страхувам се, че мракът отново обзема нашия свят.

       - Какво можем да сторим ние, които сме толкова по-слаби от тези древни хора?

       - Най-малкото да не губим надежда и да се борим, Слав.

       - Трябва да направим нова експедиция - каза Михаил.

       - Прав си, но още не сме намерили портала. Подозираме, че е някъде в Металния град. Ако е така, ще бъде трудно. Из него още бродят метални зверове, способни да убиват бързо и безшумно. Оцелели след хилядолетия, те или са вечни или могат да се размножават, продължавайки волята на мъртвите си господари. Ако второто е вярно,можем да...

       Михаил гледаше нагоре в тавана. Целия купол на храма беше изчезнал, сменен от плоска синя повърхност. Гласът на старея заглъхна и се разнесе друг глас: 

       - Рестарт след десет секунди. Девет, осем,...

       Той погледна към другите двама и те му се сториха далечни и малки, нищо не бяха забелязали и продължаваха да говорят, но вече без звук.

       - Компютърът ви се рестартира СЕГА!

       Отново е в игралната зала, където най-бедните идваха да играят с надежда да спечелят нещо повече, а винаги губеха. Не можеше да ги разубеди, затова ги окуражаваше и се шегуваше, че досега нямат късмет, но отсега нататък им върви и да не се отказват. Над главите на всички набираше сили джакпотът, за да се изсипе върху някой и да му втълпи, че е избран. Появи се и шефа, да провери как движи смукачката на пари. Ангел се опита да срещне погледа му, но не можа. Задоволил любопитството си шефа изчезна като призрак.

        Жената на един беше дошла и го молеше тихо да престане и да си ходят, но той продължаваше и когато свърши парите поиска от нея, а тя му даде. Едно старче беше сложило икона върху машинката и се кръстеше. Призоваваше на помощ небесата, но изгуби всичко, прибра иконата в кожена чанта и с вяла крачка тръгна към избата, в която живееше. Сутеньор играеше на четири машинки едновременно, вървеше му, той размахваше пистолет. Навън работеха за него няколко циганки, предлагайки отблъскваща плът почти без пари на който пожелае. Една от тях влезе в залата, искаше да ползва тоалетната, но той я изгони, за да не го излага. Курви, стари и сухи като гъби, стояха по масите в средата и чакаха, някой да ги почерпи, пък и да не ги почерпи поне могат да поспят на топло. Пикаеше им се, но чакаха да си тръгне бай Стоян, който отговаряше за тоалетната и искаше по двайсет стотинки.

         Ангел излезе за няколко секунди, да вдъхне приятно студен, свеж градски въздух, и отново се гмурна навътре сред вълните от тютюнев дим.

         Видя я в един нощен клуб и я хареса. Колеба се секунда, после отиде при нея и и каза:

         - Харесваш ми и те желая.

         Момичето се засмя за да прикрие изненадата си.После отвърна:

         - Не съм за една нощ.

         - Няма да е само една нощ.

         - Аз си търся сериозна връзка.

         - Какво значи това?

         - Ами... сериозно момче.

         - Аз мога да бъда сериозен, мога и да се смея. Искаш ли да си с мен, докато намериш по-сериозен?

         - Става.

         - Как ти е името?

         - Албена.

         - Аз съм Ангел. С какво се занимаваш,Албена.

         - Студентка. Следвам право.

         Останаха в клуба около час, разговаряха,вдигаха наздравици, смееха се. После тя се съгласи да му дойде на гости. В квартирата му беше студено, затова те бързо се мушнаха в леглото, за да се стоплят и не мигнаха чак до сутринта.

         Албена измести всичко, без което можеше в живота му, обсеби мислите му. Албена обичаше забавленията, а на него му беше приятно когато тя се смееше. Тя имаше собствени разбирания затова как трябва да изглежда той и Ангел се оставяше да го оформя по неин вкус. Беше му приятно някой да се грижи по този начин за него. Постоянно я желаеше, а когато я имаше - искаше всичко от нея. Общителна сред големи компании, насаме с него тя беше доста свенлива, което го разпалваше още повече.

         Една нощ, тя лежеше отмаляла върху Ангел, той плъзна ръка по гърба й и докосна ануса й. Тя трепна и опита да се измъкне, но той я прегърна здраво.

         - Какво има? - попита.

         - Не ме пипай там.

         - Защо?

         - Защото не искам.

         - Но аз много искам да вляза там. Харесвам тялото ти, мисълта за това тайно място ме възбужда. Не го крий от мен.

         - Не може и точка. Само за секс мислиш.

         - Почти само за секс - усмихна се. - Толкова ли е лошо това.

         - Да! - тросна се тя и му обърна гръб.

         Остана изненадан от реакцията й.

         - Не ми се сърди.

         Помилва я и Албена отвърна на милувката, обърна се към него и му се нахвърли, очевидно гладна за секс.

         Веднъж тя му каза:

         - Парите са важно нещо за мен. Само с любов не бих могла да живея щастливо.

         Парите бяха важни и за него,защото нямаше много. Беше събрал малко излишни, които се топяха откакто бяха двама. Реши да си намери работа с по-малко свободно време, но за повече пари.

         - Може би само парите са достатъни да бъдеш щастлива?

         - Дразниш ли ме? - настръхна Албена.

         Приличаше на малко, диво животинче, готово да се защитава докрай.

         - Само се закачам, извинявай.

         Но тя продължи да се сърди.

         Мрак. След мрака плътно синьо небе с жълти символи на него. Пак имаше повредени машинки, а той не беше забелязал. Стана да ги оправи и видя работодателя си.

         - Не ти плащам за да спиш. Когато ти спиш, аз губя пари. Ето ти твоите за днес. Търси си друга работа.

         Ангел взе парите, облече се и излезе. По-късно имаше среща с Албена в познато кафене. Каза му:

         - Не искам да се виждаме повече.

         - По-сериозен ли намери? Не лъжи.

         - Да.

         - Какво има повече от мен?

         - Повече пари и по-голяма пишка.

         - Добре, както искаш - каза след секунда мълчание, после стана - Чао.

         Разхождаше се по най-оживения булевард на града, подмина сградата на съда и сви в една безлюдна улица. Мъж с рошава, прошарена коса и рошава прошарена брада беше спрял количката си до един казан и ровеше с пръчка в него. Неговият приятел се беше изправил на задни крака до друг и душеше съдържанието му. От  близка врата излезе млад здравеняк с едра немска овчарка. Веднага, щом видя клошаря, се спусна към него и го събори с майсторски ритник.

          - Нали ти казах да не идваш тука, бе мангал!

          Овчарката весело подскачаше около падналия, махаше с опашка и го побутваше с муцуна. После се затича игриво към уличното псе, което се бе отдалечило на безопасно разстояние и наблюдаваше плахо. Започнаха да се душат миролюбиво. Ангел се приближи.

          - Какво ти е сторил? Остави го на мира.

          Както беше с гръб към него, другият се извърна и с удар от долу нагоре го прати на земята.

          - Още искаш ли?

          - Не.

          - Аз живея тук и не искам гнусни, въшлясали мангали да цапат пред дома ми!

          - Тогава започни да ги изтребваш.

          - Може и да започна. - Извика кучето си и се отдалечи.

          Ангел стана, помогна и на циганина да стане.

          - Добре ли си?

          - 'Ич не съм добре, шефче. Благодаря. Хубу момче си. Имаш ли да ми дадеш стотинка, че от два дена не съм ял.

          Бръкна в джоба си, напипа някаква банкнота, извади я и му я даде.

          - Жив да си, сто години да живейш.

          Остави го да благодари и си тръгна. След двайсетина крачки се обърна и го въдя да върви към долнопробна игрална зала. Преди да влезе напъди кучето, което го следваше дотогава. Ангел продължи към най-близката спирка и от там хвана тройлейбуса. Всички седалки бяха заети и той отиде в задната част, където се облегна в ъгъла. Пътниците бяха всички на средна възраст, лицата сериозни като икони в църква. Две жени близо до него тихо обсъждаха недостатъците на някаква си тяхна обща позната.

          Тролейбусът спря на поредната спирка и в него нахлу тълпа цигани. Дрипави, шумни, весели. Рязко обърнаха тишината в глъчка със смях и разговори на своя език. Това не се хареса на някои, гледаха ги с неприязън и отвращение.

          На следващата спирка се качи момиче, което го накара да забрави къде се намира. Не беше невероятно красиво, но мило и нежно, облечено семпло, с почти момчешки вид ала все пак много женствено. Наум и се усмихна и я погали. "Сладурче, искам да съм с теб. Това е възможно." Представи си метеорит, удрящ Земята, или друг разрушителен катаклизъм, в резултат на който цялата човешка популация измира, включително пътуващите в тролея. Оцеляват само двамата с нея, за да възродят човешкия род. "Няма да е толкова неприятно." Момичето слезе и той се сбогува с него.

          Отби се в магазинче да купи хляб и, докато чакаше реда си, разглеждаше дините. Никога не беше виждал такива форми и се впечатли толкова, че вместо хляб рече на продавачката диня. После се извини и каза, че искал хляб, не диня. Продвачката му върна по-малко ресто, но той го взе, без да забележи и излезе с хляба. Още щом се прибра включи компютъра и го остави да зарежда, а той отиде да се изпикае. В тоалетната видя хлебарка, тя също го видя и се опита да избяга, но той и прегради пътя. След няколко неуспешни опита да се измъкне, тя промени поведението си. Метна се по гръб и замръзна неподвижно с прибрани към тялото крака. Ангел се засмя с глас и я побутна леко. Тя не помръдваше. Остави я да лежи и отиде да пусне Играта. Умора, разочарование, подтиснатост изчезнаха, заменени от енергия. Чудно колко време не беше играл и даже не беше изпитвал нужда от игра. Появиха се познати менюта, той уверено нагласи настройките и натисна бутона "Старт".

          След три дни хазяинът разби вратата и го намери забил глава в клавиатурата, дясната ръка държеше мишката. В болницата му поставиха диагноза кома. Няколко часа по-късно сърцето му спря. Този момент съвпадна с момента, в който хазяинът изключи компютъра, докато прибираше нещата му, но това можеше и да е случайност.

          Площадът беше пълен с хора. Пребледнели жени със зачервени очи прегръщаха навъсени мъже, въоръжени с най-доброто си оръжие и сложили най-добрата си броня.

          - Всички най-лични бойци от континента са тук! - възкликна Слав. Беше се съвзел от уплахата и при вида на множеството дори се въодушеви. Сръга Михаил и му посочи двама старци, които тържествено си стиснаха ръцете пред погледа на старея Огнян, после започнаха да правят движения с ръце и да произнасят заклинания. - Невероятно! Мрак и светлина заедно! Никога не е било!

          - Кои са те?

          - Този с белите дрехи е светият отец на братството Гледащи Слънцето, облечения в черно е първия вещер на Култа на Мрака. Като ден и нощ са, направо се мразят, но сега са съюзници.

          Слав видя познато лице, плесна с ръце, засмя се и си запробива път през човешкия мравуняк, като викаше:

          - Калояне, Калоянеее.

          Този,който се казваше Калоян, погледна Слав, усмихна му се сякаш без желание, след това му обърна гръб и продължи бързо пътя си. Слав се върна мрачен при Михаил.

          - Ама че маниери, можеше поне да ми стисне ръката. Беше ми приятел в школата,не сме се виждали от години. Възгордял се е.

          - Може би бърза за някъде.

          - Или го е срам да го видят в моята компания. Дрехите и скиптъра му струват милиони - доколкото видях, със сигурност са правени по поръчка. А я виж моите! Кинжалът го взех от битака, а легинсите ги скъсих, защото ми бяха дълги. Но предпочитам дрипав и свободен, отколкото със златен нашийник при някой предвзет гранд.

          Михаил поиска да разсее лошото настроение, тупна го по рамото и посочи към един здравеняк с

голям меч на гърба си:

          - Кой е този?

          - Шампионът в последните седем турнира - Асен. Израснал е на арената и не е губил двубой, което  според мен го прави незавършен боец.

          - Ти си философ - усмихна се Михаил - но все пак излиза, че той е най-добрият.

          - Така е и се радвам, че е с нас. Ама не се надявай да се бием рамо до рамо с него. Знаменитост е, ще го направят началник и ще стои отзад. Нашият живот не струва много, ще сме на първа линия и ще му проправяме път. - Слав си беше върнал настроението - Аз вече съм умирал, ти му мисли. Ако си късметлия може да доживееш до залеза и дори да се върнеш някой ден в родината си.

          Михаил беше вдигнал глава и гледаше чудно синьото, нашарено с раздърпани облаци, небе.