...
Напомни ми нещо... Не, не е точно същото, но...
Един телефонен звън, който прекъсна агонията. Агонията на една любов, голяма любов, силна любов, вече отровна любов.
Беше неговият телефон. Иззвъня точно когато...
Разговорът беше тежък. Не вървеше. Като всичко, което се случваше в последните две години между нас. Всичко освен... освен когато правехме любов. Само тогава бяхме ние-двамата, предишните, влюбените, страстните и всеотдайните. Само тогава!
- Не можеш да си тръгнеш! Ти ме обичаш прекалено силно, за да го направиш!
- Мога - казвам аз, но като че ли вече ме напуска тази увереност, с която отидох на срещата.
- Стига се прави на интересна! Знаеш, че не можем един без друг. И ти си зависима толкова от мен, колкото и аз от теб. Не можем да се разделим, разбери го!
- Без теб ще се почувствам по-спокойна - гласът ми леко потреперва. - Не искам повече!
Но... не ставам. Като закована съм там, на онзи проклет стол. Чак се мразя. Трябва да стана и да си тръгна.
Очите му са повече от строги. Знам, че иска да не демонстрира какво чувства. А и цялата му увереност е... всъщност неувереност.
И тогава... неговият телефон...
Отклонява за миг сините си очи от мен.
Ставам.
Тръгвам.
Не се обръщам назад.
Чувам името си.
Не се обръщам.
Не ме догонва.
Отдъхвам си.
Не!
Сега започва... страшното!
© Наталия Иванова All rights reserved.
