Заровила глава в малките си длани, бавно се строполих, коленичила пред собствения си гроб. Ноемврийски вятър ме пронизваше и се удряше в мраморната плоча, нямаше дата, а най-лошото беше, че нямаше дори послание. Нямаше нищо. Тогава се сетих как някой беше казал, че ако си имал стойностен живот, "дори гробарят ще заплаче", е, на моето погребение нямаше никой друг, освен сърдитият гробар, който през цялото време кълнеше какво ли не, заради това, че някой му бил откраднал цялата смяна и всички мъртъвци. "Ще го пречукам този..."; "Как смее..."; "Следващия път него ще го копая тук...", изплю се с погнуса върху изровената купчинка пръст закриваща залеза и отиде за вода.
Само една посивяла бяла роза пред мрамора - напомняше, че някога и аз съм била жива. Листата ù се разпиляваха в нищото и се валяха заедно със съсухрените останки от яворовите дървета наоколо. Жълтият въздух се смесваше с мъглата и заедно нашепваха "... кръвта е по-сладка от меда...", "... кръвта е по-сладка от меда...", после ...