21.09.2010 г., 13:59 ч.

21910 

  Проза » Други
763 0 2
3 мин за четене

 Заровила глава в малките си длани, бавно се строполих, коленичила пред собствения си гроб. Ноемврийски вятър ме пронизваше и се удряше в мраморната плоча, нямаше дата, а най-лошото беше, че нямаше дори послание. Нямаше нищо. Тогава се сетих как някой беше казал, че ако си имал стойностен живот, "дори гробарят ще заплаче", е, на моето погребение нямаше никой друг, освен сърдитият гробар, който през цялото време кълнеше какво ли не, заради това, че някой му бил откраднал цялата смяна и всички мъртъвци. "Ще го пречукам този..."; "Как смее..."; "Следващия път него ще го копая тук...", изплю се с погнуса върху изровената купчинка пръст закриваща залеза и отиде за вода.

 Само една посивяла бяла роза пред мрамора - напомняше, че някога и аз съм била жива. Листата ù се разпиляваха в нищото и се валяха заедно със съсухрените останки от яворовите дървета наоколо. Жълтият въздух се смесваше с мъглата и заедно нашепваха "... кръвта е по-сладка от меда...", "... кръвта е по-сладка от меда...", после се разсейваха разделени - отивайки да подшушнат на някое ехо същия отговор и като двама влюбени - откъснати от страстна целувка - копнееха един за друг. Черни гарвани, с раздрани криле, опяваха смъртта, своята и моята, грачейки сърцераздирателно - ако имаш такова... А кръвта им  се стичаше по кората на дърветата и се просмукваше навътре в дълбините им. Вятърът, полуосвирепял, ядно ме бичуваше - карайки земята да трепери, а тревите да стенат, поемайки болката ми вместо мен. Коленете ми не издържаха на наказанието и дланите ми се опряха, сладко-лепкави и мокри, на земята. Оглушителният шум от падането на обречените ми сълзи накара гарваните да ме изоставят сама, отново сама, с налудничавия жлъчен смях на вече побъркалия се вятър. Шизофреничната му втора същност ме блъскаше в задавени от сълзи хрипове и порои от съжаление. Луната любопитно се показа иззад облаците, но това, което видя, я стресна до смърт и тя скри погледа си от ветровете, същите тези, които пращат попътен вятър на колесницата на крадеца на души. Лунатически страх се криеше из косите ми, очаквайки с 2400 волта напрежение следващия удар. Слънцето туптеше с последните си изтласквания, агонизирайки в секундите преди здрача, два-три лъча с последен призив за помощ се протягаха към клонаците, но те бяха твърде надалеч. Не всеки, който иска да си помогне - винаги успява... Артериалната му кръв се лееше и напиваше облаците с красотата, от която най-много боли. Един стъклен кинжал може да послужи за доброволната екзекуция на едно, вече задушено, ядро. А кинжалът на нощта, изпоцапан с кръвта на хиляди слънца, се използва ежеминутно от някоя загубена душа. Може би, позабравена или изоставена, къде ще я търся сега?!"Не, не казвам, че съжалявам... може би, някой ден пак ще се срещнем..." както се казва в една песен, може би, тя ще ме потърси, както най-вероятно се казва в някоя друга песен. А какво ли се казва в моята - мисля, че вече и аз съм изпята песен. Моят певец отдавна вече слезе от сцената и си взе наградата - няколко плесника от живота, за да се върне на земята. И какво да кажа в последните си моменти, че не съм искала така да стане, че ако имах втори шанс, щях да се поправя, че вината не е моя... Вярно е, че исках да стане по-различно, но това не ме притеснява вече, аз съм това, което грешките и болките са ме направили, колкото повече болка търпиш - толкова по-човечен ставаш... Не ми трябва втори шанс - тогава щях да искам и трети, а след това и девети, нямам какво да поправям, ако поправя нещо от преди - сега нямаше да ме има мен, щеше да е някой друг, може би, добър и успяващ, може би, ужасен и нестабилен, но не и аз. А чия друга да е вината... ничия, ничия и пак ничия, не би могла да е нечия друга и не бих искала да е чужда: тя е моя - аз съм виновна, виновна съм, че карам приятелите си да се смеят; че ги натъжавам, когато ги наранявам; че когато съм с тях, се чувствам добра или жестока, защото аз ги обичам, всичките, и те мен...

 ... и ето ги, до един идват скърбящи в черна тъга и омраза към света - за отнетия, защото знам, че и аз бих се чувствала така... с всеки удар идва и тяхна сълза.

© Северина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Очаквах, че факта, че съм малка няма да доведе до много добри отзиви, но ето че моята детска глупост си е свършила работата добре - в такъв смисъл, че ме беше страх от това, че съм млада и "неопитна" или, че "нищо не разбирам", но все пак нуждата от излияние ме доведе до тук и се радвам, че това тук ви харесва... надявам се не е твърде... и наистина много се радвам на добрите отзиви и усещате ли как аз си пиша най-дългия коментар :D ...хайде Лека нощ (*) и Мерси все пак наистина много се радвам на добрите отзиви, а още повече и на лошите!
  • Върнах се да погледна на колко години си ,Северина, и...
    Пиши и пиши, и пиши.Чакам продължение ще те чета.Браво!!!
Предложения
: ??:??