23. Светът Маяковски – „През деня“

  Потрепна с ноздри важната дама:

  превърна се в бойна кобила,

  тъмногриво зелена свила,

  после се люшна пияна-заляна.

  Разширяваше се и разширяваше

  и на венец виещ се ставаше…

                                     Елена Гуро

  На сутринта закусиха в трапезарията на Залата за съдебни заседания. Закуската този път беше обикновена – континентална, като в хотелите на Земята – малки кръгли хлебчета, шунка, масло, сирене, мармалад, чай или кафе по желание и портокалов сок. Джиа и Джъд, този път настанени, по тяхно желание, в една стая, се появиха малко по-късно. Казаха, че са станали по-рано и са се разхождали в градината на първата тераса. Джъд беше разсеян и почти не хапна. Затова пък Дун се подкрепи солидно и изяде и порцията на младежа.

  – Какво! – отвърна той на укоризнения поглед на „старата майка“ на Джъд. – Вчера се отказахме от вечерята – гладен съм като вълк!

  Съпровождани от познатия страж, пътешествениците минаха бързешком през коридорите, водещи към Залата за аудиенции, без да поглеждат към кървавите сцени, изобразени на мозайките по стените.

  Този път Костната зала беше ярко осветена от необичайно силното слънце, греещо през готическите прозорци още от сутринта. Гледката на многобройните черепи по стените и тавана беше зловеща, но някак по своему внушителна.

  – Ха! – изхили се Дун, щом пристъпиха прага. – Още една къщичка на Баба Яга. Само че, за разлика от онази вещица, тази няма нужда от чутура и чукало, за да лети – има си крила.

  Косила, разбира се, пак се беше наконтила, и съвсем не приличаше на Баба Яга. О, не! Горката съсухрена злобна бабичка не можеше в никакъв случай да съперничи по екстравагантност на нещото, което сега седеше на престола и продължаваше да се зове с гръмкото име Смърт. Тази Смърт приличаше в момента на натруфена бърсалка за прах и паяжини – нали ги знаете, онези, целите накичени с разноцветни пера, чието предназначение е да премахват прахта от едно място и да я натрупват на друго. Главата ѝ, разбира се, беше птича, както на всяка уважаваща себе си харпия. Лицето ѝ беше бледочервено, вратът – покрит с жълто-червен пух. Имаше остър и закривен надолу стоманен клюн и две жълти, горящи с трескав блясък заплашителни очи. Прекрасната ѝ черна коса беше изчезнала и бяха останали само Космите – остри, святкащи, извити като ятагани и образуващи пищен качул над главата ѝ. Към всеки Косъм беше прикрепено малко разноцветно перо. Торсът ѝ беше човешки, запазил стройността на женските си форми, облечен в къса ризница, всяка брънка от която беше от различен метал – сребърна, златна, медна, алуминиева или бронзова. Долната част на тялото ѝ също беше птича – огромни, масивни, покрити с шарени пера крака, завършващи с по четири гигантски жълти пръста с остри нокти. Именно поради тази причина устатият Дун беше нарекъл господарката на Кукя „къщичката на Баба Яга“. И разбира се, харпията имаше криле – пъстри и блестящи като перушината на останалото ѝ тяло, и още чифт стройни, дълги ръце, облечени в ръкави от ръждивочервен прозрачен воал.

  – Кой е казал, че Смъртта трябва да е само в черно или в бяло? Ха! – изкряска Съществото на трона с остър, неприятен глас. – Пък и вече сме си наши хора. Няма защо да се церемоним кой знае колко!

  – Мислех, че харпиите имат благозвучни гласове – прошепна Невянка на Джиа.

  – Явно това се отнася само за птицата Сирин, която винаги я съпровожда. Но тя е вид сирена, не е харпия – отвърна бившата жена-змия.

  – Ако търсите Сирин, през деня обикновено спи – обади се харпията. – Ако няма работа, разбира се, което при мен се случва рядко.

  Тя се изсмя зловещо и впери горящия си поглед в Габриел.

  – Обмислих проблема ви и мисля, че намерих решение – каза след кратка и напрегната пауза тя. – Тук имаме една Врата на втората тераса, нарича се „Розова врата на Смъртта“, защото е направена от розов гранит. Никое живо същество не може да премине през нея, но мъртвите – да. Някои твърдят, че е фалшива, но вие не вярвайте на слухове! Там труповете изчезват. Има надпис с йероглифи, който твърди, че всеки мъртвец отива при пътеводната си звезда и се съживява там. Вие нали това търсите? Вашата звезда.

  – Да, но… – опита се да възрази Габриел.

  – Това е пътят, който ви предлагам – каза рязко Косила. – Ако минете през тази врата, ще се озовете право на мястото, където искате да отидете. Но първо ще трябва да се оставите да ви убия. Няма нищо страшно! Сирин ще ви попее, ще заспите, ние ще прехвърлим телата ви през вратата и готово!

  – А, не! – извика Дун. – Как така да ни попее? Как така „трупове“? Каква полза, ако пристигнем там мъртви? Не съм съгласен!

  – Само ако умреш, може отново да се съживиш – каза философски господарката на Кукя и впери немигащ поглед, този път в Невянка, сякаш искаше да я хипнотизира.

Пътешествениците нервно се разшумяха.

  – Аз знам какво е това! – извика внезапно момичето. – От една дорама е. Когато бях на кораба, ужасно скучаех и по цял ден гледах дорами – китайски, корейски, тайландски, японски… Както и да е, в една от китайските, не помня как се казваше, главният герой пътува във времето с помощта на талисман, на който са написани тези думи. Взети са от трактата на Люй Бувей „Пролетите и есените на господин Люй“. Героят се оставя да го убиват всеки път, когато иска да отиде при любимата си в бъдещето и…

  – Вратата не е от дорамата – от една египетска гробница там е. Наистина съществува. Но ето, видяхте ли? Пътува! – натърти Косила. – На кой му пука откъде е вратата и откъде са думите! Важното е, че действат. Само така можете да си тръгнете от Маяковски. С краката напред, грубо казано. Няма друг начин. Аз ви предлагам услуга, без да искам нещо в замяна. Решавайте бързо, защото няма дълго да съм толкова отстъпчива!

  – Но тези думи на Люй Бувей се отнасят за природата – възрази Джиа, която слушаше внимателно. – Ако растенията не умрат през зимата, ако листата на дърветата не опадат, няма да се разлистят и да се възродят през пролетта.

  – Може и за Христос да се отнасят – допълни Габриел. – Ако не беше умрял, нямаше да възкръсне. Затова Бог е допуснал Юда да го е предаде. За да го разпнат и после да се съживи.

  – Ами природата или Христос, то е едно и също. Нали? – каза Дун. – Но никой не възприема тези думи буквално.

  – Христос ги е приел – възрази Габриел.

  – Христос не е буквален! Всеки друг може да е, но не и Христос. Той непрекъснато е говорил с притчи – настоя Невянка.

  – Но…

  – Нямаме време сега за теологически спорове – отсече Сивин. – Какво да правим? Да я послушаме ли?

  – Можете да обсъдите насаме въпроса, ако искате – каза ласкаво Косила, а в гласа ѝ се долавяха стоманени нотки. – Ще ви дам десет минути. Но не повече!

Сега погледът на харпията беше вперен във Вергилий и той потръпна неволно. Групичката се отдалечи в една от нишите, облицована с кости, а Косила остана на трона и ги наблюдаваше оттам с острите си, жълти очи.

  – Нещо тук не ми харесва, имам някакво лошо предчувствие – каза тихо Габриел. – Сега съм човек и съм изгубил ангелската си прозорливост, но човешката интуиция, знанията и опитът ми казват, че ние едва ли сме дорасли да умрем и да възкръснем като Христос и че тук има някаква клопка.

  – Има – каза тихо Вергилий, като се стараеше да не поглежда към Косила отсреща. – Аз не настоявах, защото не исках да ви плаша, пък и се надявах, че имам връзки тук и тя няма да посмее, но…

Той се поколеба и хвърли тревожен поглед към господарката си. Косила плесна с криле и пак го фиксира с огнения си поглед.

  – Та тя служи на Смъртта, ти нали така каза? – възкликна Дун. – Не бива да ѝ се доверяваме!

  – Та не служи на Смъртта – прошепна Вергилий. – Тя Е Смъртта. Буквално. Това ви казвах през цялото време, но вие го приемахте само символично. Тя праща болестите да убиват хора, защото се храни с трупове. Моята господарка харпията всъщност е лешояд. Но не обикновен, а свръхлешояд, ако мога така да се изразя. Тя е лешоядът на Създателя. Отпаднала е от Табха в първата Книга и се е оказала тук, на Маяковски. Маяковски е планетата, където царува Смъртта. Нероден Петко е по-скоро фигурант. Косила дърпа конците. Тя е на върха на трофичната пирамида. Няма друг над нея. И когато е гладна, никой не може да ѝ се опре. Дори се учудвам, че ви оставя избор. Обикновено не е толкова любезна с жертвите си. Храмът на Упокоя и Костницата са пълни с кости на невинни хора и Същества, убити от нея. Доведох ви с надеждата, че ще успея да я убедя да ви пощади. Ако не бяхме дошли сами, тя щеше да ни сгащи някъде по пътя и нямаше да си играе да води разговори с нас. Щеше моментално да ни разфасова за някое от екзотичните си ястия. Трябва да се възползвате от доброто ѝ настроение и от факта, че съвсем наскоро е закусила с половин дузина йети и с няколко ледени великана.

  – Значи това с минаването през Вратата на Смъртта…

  – Не мога да съм сигурен къде ще ви отведе – каза колебливо Вергилий. – Аз не съм психопомп на никого от вас. Пък и тази врата не приема психопомпи – ние също не можем да минаваме през нея. Аз съм само ваш гид в ОПМ. Но не ви съветвам да проверявате дали наистина ще се озовете там, където искате да отиде, защото резултатът от проверката ще бъде окончателен. Път назад няма да има. Смъртта никога не си връща вересиите.

  – Но тя каза, че това е единственият начин – вярно ли е?

  – На Косила може да се има доверие, колкото на една гърмяща змия, когато ви уверява, че няма да ви ухапе. Аз ви казах, че трябва да отидем при Нероден Петко. За един фигурант той е изключително образован и не е лишен от известна етичност и добросърдечие. Ако има някой, който да знае как да напуснете Маяковски, това е той.

  – Значи отказваме? – Габриел огледа групичката.

  Никой не възрази.

  – Благодарим за любезното предложение – каза високо Габриел, – но не можем да го приемем. Ние тук сме само част от пристигналите с кораба. Не можем да минем през онази врата и да оставим другите на произвола на съдбата.

  – Ако това ви е проблемът, аз мога да почакам – каза миролюбиво Косила. – Вие ще минете сега, а другите – после. Ще пратя Вергилий да ги доведе.

  – Не бихме се съгласили на подобно условие – каза твърдо Габриел. – Или всички, или никой. Но не е само това. Мислим, че е възможно да има и друг начин за напускане на Маяковски и се надяваме вашият многоуважаван цар-президент да го знае..

  – Кой, ако не той! – измърмори кисело Косила.

  – Той вече е известѐн за нашето скорошно посещение от стража корморан, който имахме щастието да срещнем по пътя, така че имаме пълно основание да се надяваме да бъдем приети и посъветвани по най-добрия начин в Двореца в Седмовръх. Благодарим ви за гостоприемството и ви молим да ни позволите да задържим Вергилий, защото на този етап едва ли ще ни удаде да намерим по-добър водач от него.

  – Ами задръжте го, ако щете, завинаги – махна с нехайно с крило Косила и изтрака с клюн. – На мен той не ми трябва. Въобще! Но преди да тръгнете, имам още един въпрос.

  – Да? – каза Габриел.

  – Разбрах от моя служител, че сте намерили съкровището във Вълчотрън и сте си го поделили. Какъв късмет за вас! Знаете ли, че аз също го търсих?

  – Това ни е известно – каза Габриел. – Но, както вие самата се изразихте, късметът беше на наша страна.

  – Оня глупав вълк, дето Пушкин ми го изпрати, се оказа доста кекав – пукна почти веднага при мъченията, без да ми каже нищо съществено. Всъщност на мен цялото съкровище не ми трябваше…

  – Какво съвпадение! – измърмори Дун. – И на нас така. На всички не им трябва, а всички го търсят.

Харпията го изгледа яростно, изтрака заплашително с клюн и продължи:

  – Трябваше ми само териака, който бях поръчала преди много време на вълците да ми го приготвят в аптеката си и който по-късно беше най-нагло откраднат от съкровищницата ми. Кой да предполага, че ще се окаже отново във Вълчотрън!

  – Кой наистина? – измърмори пак Дун и сложи ръка на устата си.

  – Аз! – изкряска харпията и плесна с криле. – Започнах свое разследване и го установих, но онези хитреци го скриха. Тогава направих имението им на пух и прах, но така и не открих лекарството. И ето че то се появи най-после. А вие…

Харпията си пое дълбоко въздух, преглътна, сякаш се опитваше да овладее обхваналите я емоции, издиша шумно въздуха и изсъска:

  – А вие сте го дали на оная хлебарка!

  – Защо всички наричат богомолката Зида хлебарка? – попита тихо Дун, но никой не му отговори.

  – Дали сте го – продължи Косила, – на възможно най-неподходящата личност от всички възможни личности, на които бихте могли да го дадете.

  – Е, тука малко ѝ куца стилът! – изкоментира като запалянко Дун, сякаш случващото се въобще не го засягаше.

  – Много съжаляваме, не знаехме! – извини се Габриел.

  – Тепърва ще има да съжалявате! – закани се харпията, чието лице беше станало тъмночервено от гняв. – Тази постъпка може да се окаже най-глупавото нещо, което сте правили някога в живота си!

  Тирадата ѝ беше прекъсната от единия от кръглоликите стражи, който нахълта в Залата, бързо се приближи до трона и започна да шепне нещо в ухото ѝ.

  Лицето на Косила сега беше тъмномораво, а жълтите ѝ очи сякаш се канеха да изхвръкнат от орбитите. Тя вдигна глава и изгледа притихналата групичка.

  – Съобщиха ми – каза тържествено господарката на Кукя, – че в Храма на Помненето на Смъртта има нарушител. И той…

  Тя направи драматична пауза и шумно издиша. Един от висящите от тавана гирлянди се разклати от дъха ѝ и нанизаните по него черепи изтракаха зловещо в настъпилата гробовна тишина.

  – И той е тук – сред нас!

  Тя протегна тънката си, обвита в прозрачна материя ръка и посочи обвинително Маша.

(Следва)