25.2 Светът Маяковски – „Пейзаж“

  Историята на Нероден Петко или Тоя, който искал да разплете слънцето

  Тоя е оня, който няма име. Нищо не му струвало, разбира се, да си извади паспорт и да си турне там някое – каквото е да е. Имена – бол, ама той не щял. Защото тоя не бил човешко същество. Какво бил точно, никой не знаел, а на него това му харесвало – обичал да бъде загадъчен. Освен това хората се страхуват от неведомото, а тоя обичал да всява страх. Именно затова решил да разплете слънцето – че на Земята да настъпи вечен мрак и всички да се страхуват от него – да се натикат в миши дупки и никой да не си показва даже и носа навън, а тоя да си се разхожда из опустялата земя в пълен мрак и да си пее веселата песничка:

  Слънцето разплетох,

  сам не зная как,

  и звездите сметох,

  пея в пълен мрак!

  Какво удоволствие може да има в пеенето в пълен мрак, не знам, но тоя си бил навил на пръста именно тази натрапчива идея – един ден на Земята да се възцари пълна тъмнина, всичко живо да се изпокрие, а той да си подскача на един крак из гори, долини и върхове и да си пее гореспоменатата песничка. Дали тоя е имал крака, също не ми е известно, но със сигурност не е имал мустаци, нито щръкнали малки уши, нито мека козина, нито остри нокти. Тоест, въпреки че си мислел, че слънцето е огнено кълбо, което може да се разплете, тоя не бил котка. В никакъв случай! Котките са гальовни и горди същества и макар да обичат да си играят с кълбета, хич не би им и хрумнало да се заиграват със слънцето, защото притежават природна мъдрост и знаят, че да се забъркваш с природните закони е проява не на смелост, а на глупост. Тоя не бил глупав. Просто не обичал слънцето. Защо, не мога да ви кажа. Че какво му е лошо на слънчицето – грее си мирно и кротко и дарява на всички земни твари топлина и благодатна светлина! Ама тоя – не! Разплитам и точка. Ами разплитай, да те видим!

  Първо, разсъждавал тоя, трябва да си хвана слънчев лъч. И това е най-трудното. После вече всичко тръгва от само себе си. Само трябва да държа здраво и да дърпам, колкото сила имам. Слънцето започва да се разплита, разплита и накрая цялата земя става оплетена в някакви светещи конци, които, ако се тъпчат достатъчно дълго и упорито, накрая ще угаснат и ето ти го пълния мрак по цялата земя! Значи – хващам лъча, развивам кълбото и свалям слънцето на земята. Оттам е лесно.

  Тоя решил веднага да мине към действие, обаче имало една подробност, която съвсем не бил предвидил. Когато понечил да се пресегне и да си хване лъч, веднага разбрал, че няма с какво. Защото нямал ни ръце, ни пипала, нито даже котешки лапи с нокти, с които да го хване тоя пусти лъч! Ами сега! Тоя се огледал внимателно – и крака нямал, за глава да не говорим. Сещате ли се за ония клети човешки нещастници без ръце, които хващат всичко с крака и с уста? Ами тоя не бил от тях. Нищичко си нямал, горкият!

  „Трябва да си измъдря по някакъв начин ръце. Иначе всичко се проваля!“, решил тоя. Ама как?

  А оня ми ти Куцулан, гявол такъв, стои и подслушва (на гяволите като Куцулан това им е работата – да подслушват мислите на тоя и на оня). Къде стои, не знам, защото не знам къде е тоя. Стои някъде си, а ушите му – разперени в осемте посоки, барабар с междинните (посоките де, не знам да е имал междинни уши)!

  „Опа – идея!“, рекъл си Куцулан. „Тоя иска да разплете слънцето, ама така не става. Целта – читава, средствата – келяви! Обаче идейката си я бива. Ще му я свия и ще го навра в миша дупка, да си стои там до свършека на Световете, че и отвъд!“

  Да знаете, тия зли твари друго не могат да измислят – дай им всичко да пъхат в миши дупки и туй то! И взел Куцулан да шепне в несъществуващото ухо на тоя с идеята. Демек, и ние имаме идеи, не пасем трева! Шепнал, що шепнал, осаферил се тоя, избодрял и вече не бил толкова омърлушен.

  После намерил тоя, не знам откъде, една народна приказка за нероден Петко и се пъхнал там целия и станал герой. Литературен, искам да кажа. Даже и с име се сдобил – Петко, ама каква полза? Име има, а ръце – не! Гледа после, една жена – млада, зелена, седи под една върба и плаче, та се къса!

  „Излезе ми късметът!“, си казал тоя и бум – в главата на жената. А там – едно момченце чудно, мъничко, сладичко, да го изядеш! Представата на девойката за бъдещото ѝ дете било това.

  „Да си стои, няма да му позволя да отиде по-нататък“, си казал тоя. „Че то и то е като мене – само идея и капка плът няма. Аз обаче съм по-амбициозен!“

  Тръгнал тоя надолу из тялото на жената, ама все му било тясно. Накрая намерил една кухина в корема ѝ, видял се по-наширочко и се кротнал. А там – тъмно като в рог. Мечта!

  „Сега трябва да изчакам девойката да се омъжи, да зачене и после е мой ред. Ще изтикам душата на момченцето – да се пръждосва, където си ще, ще се обзаведа с ръце и с крака, та да разплета слънцето.“

  И право в капана! Главо, дето я нямаш, глупава! Ще има да чакаш! Първо девет месеца, додето се родиш, после година, година и нещо, докато проходиш, после не знам още колко, дорде ти дойде умът в главата! И как ще го стигнеш това слънце, че да си хванеш лъч? По борове можеш ли да се катериш? Нокти като на Куцулан имаш ли? Е?

  „Май е по-добре да си остана тук – тъмно е и топло, както ми се искаше преди, когато щях да разплитам слънцето“, решил тоя. Искаш, ама няма! Кой те пита? Девет месеца и нито ден повече или по-малко (приблизително де – малко се изсилих тука) – раждаш се, ако пък не – умираш вътре от не особено приятна смърт.

  „Няма да се раждам, ама не искам и да умра. Какво да правя?“

  И тук пак идва Куцулан, хитрецът.

  „Ще те пратя“, вика, „на едно място, дето няма да се родиш, ама няма да има и много слънце. Само студ, лед и разни половинчати неосъществени герои като теб. Щеш ли или да?“

Виж го ти хитреца! Иска сам да остане тука и да си дъвче слънцето, без някой да му държи сметка за авторски права и тям подобни. Не знаел тогава оня гявол, че хитрата сврака – с двата крака. Ако ги имаш де!

  И запратил Куцулан, не знам как, тоя на Маяковски. Тупнал тоя на един заледен бряг на една още по-заледена река и извикал от болка, че се бил натъртил. Какво си е натъртил, не мога да ви кажа, нали още нищичко си нямал, но е факт, че го заболяло. Едно космато и разноушато същество изскочило от една заледена трънка, където клечало, чакайки оскъдното слънце да разтопи реката, че да си хапне риба, ама дочакало само Нероденият да тупне на няколко метра от него и да го стресне.

  – Кой, по Апофис, е тоя? – изпищяло съществото и тоя се смръзнал от ужас.

  „Разкриха ме!“, помислил си панически и бързо навлякъл едни рибарски дрехи, дето се въргаляли наоколо. Какво е станало с рибаря, също не мога да ви кажа, може би златната рибка му е донесла царски одежди и сега той живее щастливо в приказката на Пушкин с алчната си жена, а дрехите му останали сами на Маяковски. И ето ти – появил се Нероденият и облякъл сиротните дрехи. Затова сега наш Петко има червено-черен плаващ костюм за 560 златни брика – с лепени шевове, с вградена водоотблъскваща пяна, с девет джоба с ципове, с подплатена яка, светлоотразителни ленти на раменете и гърдите, яркожълта качулка и сигнална свирка, окачена на врата. Но още няма ръце, нито крака, нито даже лице – но на кой му пука, нали има ръкавици, рибарски ботуши и огромни слънчеви очила!

  Тръгнал Петко по брега на реката и след някое време се озовал в самия Седмовръх. Останалото е история.

  Какво станало със земното слънце ли? Знаете от частта за хомо-коронусите в Света на Куцулан. А слънцето на Маяковски? Ами още си грее, макар и слабичко. Видял наш Петко, че то не е кълбо с един свободен край, че да го хванеш с ръкавицата и да го дръпнеш, ами прилича повече на огнен таралеж с много лъчи, които освен че парят, и бодат – по-добре е да си трае и да не си си го пъха (таралежа!) в гащатия костюм, па бил той и плаващ и струващ цели 560 златни брика. Пък ако и да успее да го хване и разплете, което си е задача сама по себе си непосилна, пак ще останат още слънца, пръснати из цялата Вселена. Тях какво ще ги прави? И се отказал Петко Неродени и решил да се заеме с по-достъпна и изпълнима задача, а именно – да стане пълновластен господар на Маяковски. Което и сторил. Както се вика – по-добре Дворец под ръка, макар и липсваща, отколкото неуловимо слънце над главата. Тъй ами!

  – Пак не разбрах – обади Дун след края на историята. – Кой разказва приказката?

  – Вергилий я разказва, не го ли чу? – отвърна Джъд.

  – Но разказът е в първо лице – сякаш той е бил там – с Петко и Куцулан. А каза, че не знае. Каза, че това е фолклор.

  – Той само предава със свои думи това, което е чул от други.

  – Но той казваше „аз“. Кой е тоя „аз“? Защо разказва от първо лице?

  – Защото съм пръв и винаги ще бъда! – извика Вергилий и очните му орбити пламнаха гневно. – А ти престани да ме объркваш!

  – Не знаех, че да разказваш от първо лице, означава да си пръв – каза саркастично Дун. – Това е нещо ново за мен.

  – Според мен Вергилий добавя малко от себе си – каза Джъд. – Всички твърдят, че Нероден Петко е разбран и справедлив. А той го описа по не особено лицеприятен начин.

  – Как ще е лицеприятен, след като няма лице! – избухна Вергилий. – Ако нямаш лице, то не може да бъде приятно – защото го няма.

  – Но не може да бъде и неприятно! – възрази Дун.

Този тъй съдържателен разговор беше прекъснат от стража, който се появи на вратата да ги отведе при царя-президент.

  – Е, сега ще разберем кой прав, кой крив и кой – първи! – зарадва се Дун. – Аз лично предпочитам Пушкин да се окаже и прав, и пръв за Петко, а не Вергилий.

Нероден Петко нямаше лице, което, разбира се, не беше доказателство, че е нелицеприятен. Нито ръце, нито крака имаше царят-президент на ОПМ. Но затова пък наистина имаше плаващ костюм, който много му отиваше. И трон нямаше, на който да седи тържествено костюмът му, което по-скоро беше плюс, отколкото минус. Вместо трон имаше стол от лед и дълга П-образна маса, наречена „Покой“ – също от лед. Имаше и скулптура от лед, изобразяваща Нероден Петко в цял ръст (тоест – костюма му), с големи скиорски очила от лед и бъф, покриващ главата и долната част на лицето му – също от лед. И беше Петко яхнал лавина, която, както можеше да се предположи – също беше от лед. Скулптурата стоеше в един от ъглите на Залата – до фреските от лед и под един от многобройните полилеи от лед, спускащи се от окачения таван от лед. До една от стените имаше ледена камина, в който горяха със студен пламък ледени дърва. В големите ледени вази, наредени покрай стените, имаше ледени цветя. Ледени дантели бяха покрили широките прозорци от лед и пречупваха светлината в невероятни ледени плетеници и шарки по ледените стени и тавана. Подът, естествено също беше от лед и беше покрит с релефна ледена мозайка, изобразяваща Седемте хълма на Седмовръх. И може би поради тази причина Приемната зала носеше името „Ледена феерия“. Ако вие се сетите за друга причина, моля уведомете своевременно Мирабела!

  Как светеха полилеите от лед ли? Те в момента, разбира се, не светеха, защото беше ден, но през нощта малките снежни светулки, живеещи във вътрешността им, излизаха от многобройните чашки и ги налазваха, оставайки до сутринта там и светейки цяла нощ с бледа, немигаща светлина.

Нероден Петко (истинският, а не ледената му статуя) седеше на ледения си стол в средата на масата – там, където е хоризонталната чертичка на буквата П.

  Той изгледа внимателно всеки от пътешествениците през тъмните си слънчеви очила и им даде знак да седнат от двете му страни – там, където бяха вертикалните чертички (на буквата П, а не на масата, защото масите нямат чертички).

  – Разказвайте! – каза той с глух, нетърпящ възражение глас. – Как стана така, че най-добрата ми придворна дама Мария Василиевна е мъртва?

(Следва)