Глава XXIII

   Асиана прекара тежко нощта. И трудно. Главата ѝ не можеше да побере всичко случило се до тук- изведнъж и сега, от случайно запознанство, зародила се връзка, оказала се силна с този човек по обстоятелства незнайни и какво? Тя знае за нейния любим, знае, че е жив! И пожелава да говори с брат му. Как така? Коя е тя? И какво се е случило с нея? Ами с него? За да провокира такива изблици, мисли и думи, истината ли ми говори това момиче?- мислеше си тя. Не, трябва да ги срещна, но как? Той не иска да ме чуе.

   Така стоя до прозореца цялата нощ. „Ами, ако...“ Издържа до седем сутринта и влезе при Даника. Събуди я. Не беше много гостоприемно, но и тя я шокира по начин, по който предизвика не само безсънието ѝ, но и създала се възможност да дава обяснения на сина си и може би още по-лошото- надежди, които може би щяха да се окажат кухи и болезнени, ако това, което Дани ѝ каза, се окажеше невярно, въпреки че... сърцето ѝ подсказваше обратното. Може би за това реши да му даде път.

   - Дани, съгласна съм, но ако само ти говориш с Асен!

   - Как така?- изненадана и все още сънена попита тя.

   - Давам ти телефона си и ще му се обадиш! Поне ще ти вдигне като види номера... надявам се и може би когато те чуе, няма да затвори. Ако се съгласи да се видите, ще взема и Митето с нас, че отдавна ме врънка да го види. Но... ще стоим настрана, докато си приключите разговора. В зависимост от неговата реакция ще преценя дали ще се появим и дали въобще да споменавам нещо на малкия! Съгласна ли си?

   - Така е честно спрямо теб! Няма от какво да се отказвам, държа на думата си и искам да ти покажа, че не те лъжа. Трябва да накарам Боян да дойде при мен по някакъв начин, за да се върне при теб и сина ти! Асиана, когато ти го казах снощи, не беше с цел да те нараня. И на мен не ми е лесно, но когато видях снимката, и втората, и после пак- честно не се въздържах, а да се върне баща при семейството си- какво по-хубаво от това? А аз се оказва, че мога и да помогна? Прости ми за всичко, като ми позволиш!- и хвана ръцете ѝ- Дай ми телефона си, Асиана! Всъщност, как ти викат на галено?

Ани... или Ася!- вече по-спокойно върна тя. Даника взе телефона и набра номера. Изминаха три сигнала свободно...

   - Здравейте! Името ми е Даника и искам да поговоря с Вас, моля не затваряйте... Какво? Да, даа, Асиана е добре! Да, и Митко е добре. Това, което ще Ви кажа е важно, стряскащо и много вярно. Вълнението ще е голямо, дръжте се!... Защото брат Ви, Асене е жив!- последва мъртво мълчание- Дани погледана телефона, но линията беше отворена- Боян е жив. Искате да се срещнем? Чудесно! Къде да се срещнем, казвате? Последната буна, преди Евксиноград?

   - Знам го къде е!- прошепна Асиана.

   - Добре! Кога? В седем? Седем тази вечер? Добре, така да бъде! Ще Ви чакам там!...

   - Дано това, което ми говориш, да е истина момиче. Сърцето ми няма да понесе оня ужас втори път, но да се страхувам от непознатото, няма да стане! Но този глас, твоят глас... Трябваше да затворя, но защо ти вярвам? Свързана си с пещерата? Обаждаш се сега и то от нейния телефон. Името ти ми е познато само от телевизията, коя си ти? Какво има у теб, макар и през телефонна линия разстояние? Или моето съзнание... се е „бъгнало“? Е, съвсем скоро ще разбера! Само не ме подвеждай! Не ме подвеждай, Даника!- промълви тихо той и разтвори завесите на стаята...

   Снежана и гостите ѝ седнаха на масата. Всичко беше толкова вкусно. Пататникът се услади на младежа повече от Родопския клин, но говеждото печено, поръсено със Самардала, го накара направо да си оближе пръстите.

   - Къде го събра всичко, бе синко?

   - Абе гладен бях, бе майко! А и е вкусно!

   -Само така, Павка! Сега ти се е паднало, хапвай! Така се расте силен!- зарадва се Снежана- Десерт, или първо биричка, или винце?

   - Имаш ли червено?- попита Пламен, Ирина го изгледа остро.

   - Абе, момче?

   - Така де, ако имаш!- прокашля се той.

   - Остави го момчето, спокойно де, какво толкова? Имам!- и му намигна- Мои гости сте, ще ядем и ще пием тази вечер! А и има повод?

   - Какъв?- плахо попита Ирина.

   - Орлин и момчетата са намерили Светлана- едно от изчезналите момичета!

   - Сериозно? Добре ли е, жива ли е?- попита Ирина, като наклони глава към сина си и намигна на Снежана, да не споменава за Даника, въпреки че Пламен и тя се бяха виждали вече и инспекторката беше наясно с това, но дали?...

   - Жива е! Физически- ще се оправи, но психически ще бъде по-трудно. Но пък ще помогне с показанията си с нещичко поне за другите момичета, когато е готова разбира се.

   - И други ли има?- учуди се Пламен- Е, к‘ъв е тоя уруд, бе? Колко са? Какво им причинява?

   - Седем!- отвърна Снежана- Ужасни неща, не ти трябва да знаеш. Обича да изтезава, да наказва и от там насетне, колкото физиката издържи... Всъщност точно толкова, колкото психиката позволи!

   - Е*ати!- възкликна отново той.

   - Пламене!- извика майка му.

   - Извинявайте! Онова момиче, да не е от тях?

   - Кое момиче?- почти скочи Ирина от стола.

   - Това, което ми помогна в болницата! Д...Д... Даника- Да, така се казваше. Беше много мила и нежна и въпреки, че се опитваше да крие белезите си, беше красива.

   - Не! Не е от тях!- намеси се Снежана, което разбира се не беше съвсем вярно, но друго не можеше да си позволи сега точно в този момент.

   - Мила, казваш...

 - Да, майко, тя ми помогна, тя излекува раните ми като... като с магия!- тук погледът на Александрова рязко се спря върху момчето, той от своя страна си спомни погледа на Орлин от онази вечер в болницата, а Ирина беше на път да се разплаче- Майко, какво ти е?

   - А, нищо- влезе ми нещо в окото.

   - Има и нарязан лук в кухнята, който ми дойде в излишък. И от него може да е!?- допълни на място Снежана.

   - Не си ми казвал нищо за нея.

   - А? Ами пропуснал съм- присети се и за пръст върху уста в знак на мълчание на Орлин, но беше вече изплюл камъчето... Ммм след всичката тая какафония покрай мене! Теб уплаших, тях вкарах в излишни писания и бумащини.

   - И ти мислиш за другите около себе си. Приличаш на сина ми.

   - Имаш син?- попита Ирина.

   - Имам! Доста по-малък е от теб, но и той е тъй грижовен!

   - Къде е той?- попита Пламен- Ще се радвам да се запознаем!- тя се прокашля.

   - При баща си е!... В София.

   - Оу, извинявай!

   - Няма нищо, Павка. Случват се в живота такива работи- И така темата и опасното за момента любопитство на Пламен, бе завоалирано и насочено към Снежана...

   - Значи се съгласи? Съгласи се да се видите?

   - Да, Ани, Асен се съгласи!

   - Чудесно! Ще кажа на Митето, че ще види чичо си! Не, още не... Както казах ще почакаме!

   - Ти решаваш, но аз трябва да направя това. Ти ми помогна, сега е мой ред!

   Денят премина доста приятно. Митко беше първа смяна на училище, изчакаха го да се прибере и след обяд и кратка почивка, излязоха навън. Имаше време до срещата. Денят беше слънчев и Ася остави Дани и синът ѝ да се позабавляват на плажа. Понапръскаха се с вода, понамокриха се, но какво пък- топъл октомврийски слънчев ден.

   Той стоеше в кафето до алеята и наблюдаваше. Не изпускаше нито едно движение, мимика или реакция. Сякаш дебнеше... като хищник плячката си. Изучаваше всяко потрепване на тялото, всеки жест. Искаше му се да е по-близо, но сега не беше моментът... Още... само още малко търпение...

   Седем наближаваше. Асиана и Митето отидоха да се поразходят, а Дани седна на един камък, близо до буната и зачака. Косата ѝ свободно се развяваше от вятъра, ноздрите ѝ се пълнеха с аромата на морските изпарения. Все повече златееше тази коса, въпреки черния си цвят. По стълбичките иззад дърветата слезе някой. Тя беше убедена, че това е човекът, когото чака. И не сгреши... Сложил ръце в джобовете, навел глава надолу в търсене на отговор... в пясъка? Но...

   - Даника?- неуверено започна той.

   - Аз съм! А Вие стеее...?

   - Асен съм, Асен съм аз- да!- все пак се подсигури, да не би да сбърка по случайност човека, а не трябваше, защото наистина беше важно.

   - Здравейте!- стисна му ръката- Наистина се радвам, че се съгласихте да се видим. Важно е и няма и капчица лъжа в това, което ще Ви кажа.

   - А Вие как сте свързана с пещерата, с него... с всичко това? Не разбирам?

   - Ами... Оказва се, била съм екскурзовод там.

   - Била?

   - Ами все още не си спомням, но и до там ще стигна. Асиана и Димитър са били на една от беседите ми и съответно заедно с мен в пещерата. Но след това, което ми се е случило... ми се случи- за сега знам само последствията за съжаление- и се посочи цялата- загубих спомените си. Но когато видях... Светлана- почти извика Даника и даже се задави.

   - Светлана? Коя е Светлана?- попита невдяващо Асен.

   - Какво?

   - Коя е тя? Сега извика името ѝ.

   -Няма значение!- смотолеви набързо тя, като се опитваше да възобнови дишането си но това, което почувства беше странно и страшно, и... успокоително- Когато видях малкия Митко върнах спомените си за него на мига- какво сме си говорели там, какво го е заинтригувало, любопитството му, преплетено със сладката по детски срамежливост... Него просто си го спомних!

   - Това е наистина трогателно, но какво общо има с това Боян? Все още не разбирам?

   - След станалото с мен се появи един човек, който се превърна в моя сянка... Бяла сянка. Не мога да го обясня съвсем, но сякаш ме пазеше. Сякаш знаеше... знае какво ще направя и подготвяше всичко за моите намерения. И всичко само от разстояние. Как разбрах, че е той? В палтото си намерих бележка. Тя ме доведе тук във Варна, при Асиана и детето. Въпреки, че имам усещането, че...

   - Какво, какво има? Кажи ми, моля те?

   - Че не ги помни... издишайки каза тя.

   - Ами бележката?

   - Не зная, може би нещо го тегли насам, но не съм сигурна, че го осъзнава, защото до този момент, той просто води мен, сякаш иска да намеря себе си, старото си Аз. Но в това не съм сигурна, но скоро ще го разбера!

   - А как разбра, че е... той?

   -Когато видях няколко снимки в апартамента на мъжа ѝ, всъщност разбрах и коя е моята сянка. Защо и от кого ме пази не зная! Но това което мога да ти кажа със сигурност е, че брат ти е жив! Жив е, но е сляп!

   - Сляп?- извика Асен и прехапа устни.

   - За съжаление- да! Но искам да те попитам- какво свързва теб и него с пещерата? Това и на мен ще помогне.

   - Той е палеоботаник, аз съм палеозоолог, т.е. и двамата сме палеонтолози. Когато посети за първи път тази пещера, той намери нещо. Намери растение, по-скоро негова вкаменелост, но то го заинтригува изключително, защото ако се окажеше вярна находка и още повече свойствата и способностите му бяха потвърдени и присъдени, щеше да стане и откривател на лекарство, което щеше да промени значително протичането на две болести- видимо по нищо приличащи си, а именно ракови образувания и СПИН!

   - Но това е страхотно!

   - До тук... Да! Обаче се върнахме- и двамата. Аз за да му помагам. Ама не съм много по пещерите. Нещо не ме харесват, както и да е. Влязохме трима души- ние двамата и водач. Той разпозна своята вкаменелост на неподходящото място- последната видима част на реката. Вързахме го и го държахме с другото момче, когато... Нещо над главата му проблясна за миг. Приличаше на...

   - Тризъбец?- стрелна Дани.

   - Какво? Точно така. Но отне вниманието ми. Аз изтървах въжето- Асен наводни очите си- водачът също го изпусна, може би защото не очакваше и в този момент брат ми тоя свят напусна... сълзите потекоха.

   - До сега, Асене, до сега! Жив е той, жив е брат ти! И ще ти го доведа, обещавам!- и го прегърна- Но тук и сега има двама души, които отдавна искат да те видят. Ей там са те- на кея!- и му посочи жената и момченцето до нея- Мисля, че заслужават твоето присъствие в живота си! Не ги наказвай повече, смятайки, че ги пазиш! То просто няма от какво! Иди Асене, иди при тях, аз ти обещавам, че скоро ще доведа брат ти!

   - Коя си ти, Даника?

   - Вестителката от „Дяволската дупка“... за сега!- стана и тръгна към Ани и Митето и кимна с глава да си разменят местата. Когато се доближиха една до друга:

   - Ани, утре се връщам обратно!

   - Къде?

   - Там където всичко започна...

   - Вече е тъмно, братле!

   - Да, Андро, ама... Орлине, дай ми телефона си!- той му го хвърли- Имам познат там, който може да помогне. Ще го помоля да остави прожекторите да светят и ако има представление, да го отмени.

   - Ще го направи ли?- попита Орлин.

   - Когато разбере каква е хавата- Слави го погледна- няма и да си помисли дори да откаже.

   - Добре, действай!

   Десет минаваше. Нощния студ падаше. Но адреналинът ги жареше и потеше. Октомврийското небе вече затваряше тъй яркия звезден свод. Знаеха всички какъв е облогът и само преди няколко- има няма два часа- в една седма го спечелиха... или пък две осми? Зарът беше хвърлен, но как щеше да се обърне или къде щеше да падне, или пък щеше да застане на калъч?

   - Идвал ли си тука, Орлине?

   - Да, Андрей! Ама само веднъж и то много отдавна.

   - Имаш ли спомен за мястото?

   - Не съвсем!

   - Пич, т‘ва е проблем!- каза Слави- Тоя отвес и тия камъни... Спор няма- красиво е, ама е страшно и стръмно! Юнашка крепост е, хайдушка! Места за скатавки много и твоя човек явно е наясно с това!

   - Така е, но вие двамцата познавате това място! Аз гледам и помагам- вие водите!

   - Тъй да бъде! Завоите почти свършиха. Село Градът те приветства! Ще те екипираме и тебе. Ти ще си котвата, аз ще се пускам по скалите тоя път. Отвесът е голям, а Андро вече вися. А и няма само той да обира овациите я! Нали тъй?- и му намигна.

   - Кое те задържа толкова здраво на земята днес, дори когато те пуснах?

   - Това, полицай!- каза Слави и показа обувката си. От нея се стрелна нещо като ножче с шпоричка отдолу.

   - Братле, наистина си пълен с изненади! Това и аз не го бях виждал!- и Андрей го шляпна зад врата- Давайте да тръгваме. Време няма, а и не е за осъмване!

   Мястото наистина беше много красиво. Камъните блестяха- лъскави гладки и остри. И с помощта на прожекторите, които наистина светеха, можеше да се види почти всичко. Тая нощ беше кротка, нямаше вятър, само кукувичи вой. Странна смеска между гора, гола скала и зидан камък. В приветливата част имаше дървени мостчета и стълби. Но всички бяха наясно, че е твърде видимо и достъпно, за да я търсят там. Коя обаче? Все пак оставаха шест. Спуснаха се надолу и стигнаха стоманеното въже.

   - Тъй!- започна Андрей- Над нас са сцената и „амфитеатъра“. Качваме ли се да гледаме под пейките, или слизаме надолу?- спогледаха се.

   - Надолу!- в едногласен хор извикаха и тримата. Прегрупираха се в колона по един, Слави беше пръв.

   - Александра?... Иглика?... Никол?... Радост?... Мария?... Паулина?... започна да ги реди Орлин, Андрей го последва. Отговорът без глас остана или те глухи станаха, ала ни вопъл, ни стон. Ни хрипка, ни хлипка. Нямаше ответен звук в тъмнината, само тишината. И така почти три часа. Влязоха в часовете на новия ден. Стрелките преваляха към два сутринта.

   - Връщаме ли се, полицай?- попита Слави.

   - Връщаме се!- разочарован каза Орлин- Утре пак, на светло може и да се получи нещо. В тоя момент Слави се подхлъзна и се изхлузи под мостчето. Но предвидливостта му го спаси и сега. Беше се закачил към стоманеното въже и сега висеше от него. Нямаше да му е трудно и сам да се набере, но му помогнаха все пак.

   - Ах, тиии, куче такова!- каза Адрей- Ти луд ли си, бре? Къде бе брат, къде хукна? Видя нещо, или?

   - Андрооо! Не се базикай!- от задния му джоб падна малкото фенерче и полетя надолу. Удари се в няколко остри върха на скалата и светна... освети ръката...

   - Абе, ей, момче! Виж там, Орлине! Виж и ти, бре беладжийо!- извика Андрей.

   - Какво става? Какво видя?- попита Орлин.

   - Дай ми големия фенер, полицай! Виж! Ей там!- насочи светлината.

   - Т‘ва е ръка!- възкликна Слави.

   - Сигурно е в безсъзнание!- каза Орлин.

   - И що се качих въобще? Правилно си се бях изхлузил надолу?!- иронично каза Слави, докато вече се спускаше.

   - Я не се гевези!- върна му Страхилов.

   - Ей, глезльо!- ухили му се Андрей- По-леко с дамата!

   Сръчен в ръцете и краката, пъргав по скалата, Слави бързо се ориентира и я намери, но... Усмивката му замръзна. Полуголо тяло със засъхнала кръв и посинели рани, останало без дъх и дрехи съдрани. Клепачите бяха скрили очите на половина. Той я побутна реакция нямаше. Сложи ръка пред устните и носа ѝ. Конците на клетата „кукла“ се бяха скъсали. Очите му се напълниха. Сърцето му се одра за втори път в рамките на няма и ден, нищо че вече беше в следващия. Беше красиво момиче, личеше ѝ, дори сега- вълниста някога коса, може би подържана такава, сега спластена, окървавена и дърпана. Мускулеста беше, атлетична и по всичко си личеше, че се е борила до край, защото пръстите ѝ бяха останали без нокътни плочки.

   - Издърпайте ни!- едвам извика Слави. Достатъчно беше, извадиха ги! Слави я положи на гредите на мостчето и се обърна с гръб. Андрей отиде при него. Орлин извади телефона и отвори снимките.

Това е...

   - Радост!- изкрещя Даника и се събуди обляна в студена пот. Сърцето ѝ препускаше извън ритъм. Имаше усещането, че се задушава. Сякаш щеше да експлодира от вътре навън. Гълъбовите очи бяха останали без блясък, зениците без плам. Това бяха сега очите на Радост, а тя ги виждаше пред себе си. Онова чувство от предния ден, чувство странно и страшно, и... този път болезнено...

   Толкова хубави неща се бяха случили предния ден, а сега в първите часове на новия... Асен премахна границата между себе си и Асиана и малкия. Усмели се отново да отиде и да бъде с тях. Сега вече знаеше, че ще види и брат си и тя, Дани му помогна за това. Въздържали се бяха да кажат на малкия за Боян... за сега.

   Белегът, срязващ тялото ѝ от върха на рамото до под ключицата отдолу, изчезна, скри се за миг, миг постоянен. Аритмичната сърцева линия се изправи. Даника замръзна. Гледаше в една точка, без звук да издаде, без да мига, без да диша. Все едно беше в ступор. Държа я сигурно около десетина минути. След това се изстреля от леглото, надраска набързо нещо на един лист, метна новите дрехи на гърба си- тези, които Ани ѝ даде и излезе навън... Побягна, побягна с все сила. Бързината в краката ѝ беше нечовешка. Сумракът избледняваше, когато се насочи към водата.

   Наби пети в мокрия пясък и се заслуша в този гларуски крясък. Болеше я. Коя е Радост не знаеше, но бяха свързани- и с нея, и със Светлана. Как и защо? С какво и с кого? Защо сега? Как така? Пристъпа напред във водата. Тя бе спокойна в контраст с нея и това, което се бореше там в телесната кухина. Влезе навътре- до кръста, над раменете... Накрая водата мина над главата ѝ. И тук Даника се почувства безтегловна, нищожна и безполезна. Но сърцето ѝ се успокои. Намери верният път и точния ритъм. Гледаше през лунния лъч пресякъл водата. Тялото ѝ леко се издигна и хоризонтира във водата, но все още с лице надолу. Краката бяха леко присвити и кръстосани в глезените, а ръцете- тя разпери ръцете си. В този момент отново видя онези очи срещу себе си, онези бели зъби, онази злобна усмивка. Тялото ѝ започна да се гърчи така, сякаш се бореше с някого във водата- риташе надолу и се опитваше да премахне неговите лапи. Той сякаш я тикаше към дъното и отново протягаше ръцете си към нея, и тъкмо щеше да я грабне... И изкрещя... тъй зверски и болезнено, че макар и погълнат от мехурчетата, викът излезе и над повърхността. Сърцето ѝ сякаш за миг се разпори и отвори... и се понесе отпусната над водата...

   Изстреля глава навън и косата си назад. Беше готова да се бори. Силата се върна в тялото ѝ. Излезе обратно на брега. Поизтърси се, позабърса се и се облече. Извърна още веднъж глава към морето и.... къде сълзи, къде солени капки, прекара шепа през тях и тръгна напред. „За тебе идвам, теб ще хвана, ще изстискам твоята злоба със своята рана! Бягай! Бягай... Защото идвам за теб!“... Побягна отново. Толкова бързо, че забрави да гледа напред и се блъсна в някой.

   - Ей, добре ли си?- попита непознатият.

   - Да, даа! Добре съм! Извинявам се, не гледах където трябваше. Аз Ви бутнах и Ви съборих.

   - Няма проблем, не се притеснявай! Аз съм, Радо!- подаде ръката си. Тя също подаде своята.

   - Аз съм... Избута го пак леко през рамото и побягна отново. Изчезна с бързината си.

   - Хммм... Не ме ли?... Дали ме?... Той остана загледан дълго след това.

   - Дано си се порадвала на своята младост, Радост!- тихо прошепна Орлин.

   - Грехота е такава нежна красота- хлипаше Слави, който още не можеше да се успокои- Животът е гадост, Радост! Гадно за теб е приключил! А дано горе някой бързо Райската порта да ти е отключил,... момиче! Ах ти, гадино мръсна! Копеле, нещастно... Ако бяхме по-бързи... прехапа юмрук. Толкова смачкан се чувстваше сега, толкова свързан с неуспеха, чувстваше се така сякаш я е познавал.

   - Тя е първата, Слави, първата, която обявиха за изчезнала. Не си виновен за нищо, момче! Недей!

   - Първата???

   - Да, Слави! Първата в кръга, с вещ изпратена от друго момиче, първа си бе избрал нея и тя най-дълго е била тук! За това, не се вини!

   - Да, полицай, но преди ден, ден и половина все още е дишала и се е борила, и...

   - Не се наказвай! Ей, това не е Дани!

   -А тя къде е, полицай, а? Тя къде е?- стана и тръгна напред. Орлин кимна на Андрей да го последва, а той започна да върти телефоните и да вдига хората на крак, а Радост потъна в нощта на тоя мрак...

   В пет сутринта автобусът потегли от автогарата. Даника гледаше тъжно през прозореца оранжевият блок, който надничаше зад гърба ѝ...